Върху ръката на Сара падна парче бетон. Кристофър я отблъсна. Тя го пусна, обърна глава и изчезна тичайки.
49
Сара никога нямаше да може да си спомни ясно как бе успяла да излезе жива от подземието и да достигне до асансьора, който я бе изкачил на повърхността. Помнеше само, че бе тичала, падала и ставала, и че многократно бе усетила земята да трепери под краката ѝ. Когато в края на пътя ѝ към оцеляването вратите на асансьора се бяха отворили със скърцане, Сара веднага бе поета от някакъв пожарникар. Той я завлече до линейка, като непрекъснато я питаше как се чувства. Паркингът, празен само преди половин час, бе пълен с пожарни коли и линейки. Светлината на червените им лампи се отразяваше върху лъскавите каски на армията спасители.
— Седнете. Ще ви преслушам — каза парамедикът, щом стигнаха до линейката.
Инспекторката седна. Бе с напълно притъпени усещания. Парамедикът свали слушалката, прегледа зениците ѝ с някаква лампичка и измери кръвното ѝ налягане.
— Сърдечният ви ритъм е много ускорен, но кръвното ви налягане е добро. Стабилна сте — каза той, като свали ръкава на апарата. — Останете тук. При вас ще дойде полицай. Добре ли сте?
— Какво ви се е случило, госпожо? — попита настойчив и почти весел глас.
Сара се обърна и видя, че към нея бе насочена камера, а под лицето ѝ имаше микрофон. Погледът на журналиста, който я насърчаваше да говори, изразяваше престорено съчувствие. Сара направи знак да я оставят на спокойствие и обърна гръб на телевизионния екип. Репортерът и операторът си опитаха шанса с друг оцелял. Изминаха много минути, а после Сара чу някакъв пожарникар да вика, че асансьорът отново се е изкачил догоре. Изправи се. Отвътре излязоха четирима пожарникари. Носеха две носилки, върху които бяха проснати две обгорени и окървавени тела. Когато спасителите ги поставиха до нея, тя позна двама туристи, които бяха слезли заедно с тях в мината. Един от пожарникарите уведоми шефа си, че долу вече няма живи хора. Към Сара се приближи полицай.
— Добре съм, нищо ми няма — каза Сара.
— Имаме нужда от показанията ви, госпожо.
На паркинга кипеше усилена дейност по оказване на помощ на ранените. Без никаква надежда Сара погледна към асансьора. Вратите бяха затворени. Тя отново обърна очи към полицая и отговори на въпросите му, като се правеше на туристка, дошла да посети мината. Не знаела какво се е случило и искала само едно: да си отиде вкъщи. Мъжът записваше думите ѝ и накрая ѝ поиска документите. Сара му подаде паспорта си. Той го прегледа и ѝ го върна. Връчи ѝ призовка да дойде на другия ден в управлението, за да даде по-подробни показания. После отиде при други ранени.
Сара бе съсипана. Опипа флашката в джоба си. Животът на Симон вече зависеше само от нея. Въпреки че тя бе само сянка на самата себе си. И въпреки че всяка мисъл да се движи, да мисли и дори да диша ѝ бе непоносима, бе дала обещание. Погледна часовника си. Самолетът, който трябваше да отведе Кристофър и нея в Париж, излиташе след по-малко от два часа. Крепеше я само изключителната ѝ воля. Стана и като автомат отиде при наетата кола. Мина покрай телевизионния екип. Репортерът съобщаваше за ужасна експлозия в Изследователския център на Судан. Отговорен за експлозията бил прочутият Марк Дейвисбъри, когото полицията вече арестувала при излизането му от развалините и в момента разпитвала.
Сара влезе в колата, пъхна ключа и потъна в сълзи. Бе разбита. Трябваше ѝ време, но се овладя и тъкмо се канеше да потегли, когато долови ново оживление сред спасителния екип. Няколко пожарникари се насочиха към асансьора. Сара спря и насред прахоляка, вдиган от спасителните екипи, видя, че вратите на асансьора се отварят и два силуета падат в ръцете на пожарникарите. Заряза колата и тръгна бързо. Все повече и повече ускоряваше крачките си. Покрай нея мина носилка, върху която лежеше единият ранен. Бе с бяла престилка, цялата в кръв и прах. Непознат човек. Сърцето ѝ заби лудо. Затича, но бе невъзможно да види лицето на втория ранен, защото пожарникарите се суетяха около него.
— Моля ви, госпожо — извика един полицай. — Къде отивате?
Сара не му обърна внимание и измина последните метри, които я деляха от спасителния екип. Ръцете ѝ бяха сплетени като за молитва. Коленичи. Раненият сигурно бе усетил присъствието ѝ, защото бавно обърна глава към нея. Сара заглуши радостното си възклицание. С удавени в сълзи очи тя долепи челото си до това на Кристофър и усети как той постави ръка на тила ѝ. Парамедикът, който се канеше да се намеси и да помоли Сара да се отдръпне, разбра, че неговите грижи няма да бъдат толкова полезни за пациента му, колкото присъствието на тази жена. Съумя някак да продължи работата си въпреки присъствието ѝ. Дрехите на Кристофър се бяха превърнали в парцали, цялото му лице бе в драскотини, но кракът му не бе счупен.