— Не, Сара, твърде опасно е!
За секунда Сара се намокри така, сякаш бе паднала в поток. Тичаше, а краката ѝ шляпаха в образувалите се на пътя дълбоки локви. На няколко пъти едва не загуби равновесие под силните пориви на вятъра. Кристофър я видя как изчезва в поройния дъжд и си каза, че тази жена наистина е изключителна и нестандартна. Когато Сара най-сетне стигна до скривалището, където бе мушнала документите, установи, че водната стихия бе изтръгнала храстите и издълбала почвата чак до камъните, отнасяйки всичко със себе си. Не бе останало нищо. Затича се отново и измина няколко десетки метра надолу по склона. Откри канал, който се опитваше да погълне течащите към него потоци вода. За да е спокойна съвестта ѝ, огледа всичко наоколо, но нямаше и следа от флашката, а също и от документите. Върна се обратно във вилата. Като я видя да идва с празни ръце, Кристофър осъзна, че бяха изгубили доказателствата за невероятното откритие. Но в края на краищата така може би бе по-добре… Нямаше нищо по-важно от това да усеща как Симон диша в ръцете му.
Малкото момче все още спеше. Сара го гледаше как се е сгушило до рамото на чичо си и се усмихна нежно.
Таксито пристигна след половин час и ги закара до болницата, за да прегледат Симон. Медицинска сестра пое детето, а Кристофър и Сара седнаха в чакалнята. Някои от хората разгръщаха поомачкани списания, а други се бяха втренчили в смартфоните си.
Кристофър взе две кафета от автомата и подаде едното на Сара. Двамата отпиваха от чашите си и оглеждаха хората наоколо.
— Знам, че ще прозвучи банално — започна Кристофър, — но наистина ми се струва странно да се върна към нормалния живот. Тук, сред тези хора, които не знаят… Не знам как ще започна да живея, както съм живял преди.
Сара отпусна глава върху рамото му.
— Опитът показва, че ежедневието лекува много неща — отговори тя, без да си вярва особено.
— Много мило, че се опитваш да ме излъжеш…
— С дете до себе си, за което трябва да се грижиш, лъжата не изглежда чак толкова голяма.
— Ако няма нужда да хоспитализират Симон, ще си починем една нощ в някой хотел, преди да се качим на самолета за Париж. Остани с нас.
Тя смутено наведе глава и бавно се откъсна от прегръдката на Кристофър.
— Трябва да се върна в Осло и да напиша доклада си. Вече имам отговори на всички въпроси и знам кой е убил Пациент 488 и защо — добави тя. — Завърших разследването си, трябва да затворя досието и да обясня отсъствието си на началниците. А после ще трябва да свидетелствам за всичко, което видях, за да те освободим от наказателна отговорност. Трябва да го направя бързо, за да ти спестя сериозни неприятности. Остави ме на летището. Така ще бъде най-добре.
— Това гаджето ти ли е? — Симон бе излязъл от кабинета на медицинската сестра и изглеждаше добре.
— Ами… аз… всъщност — заекна Кристофър.
— Физически Симон е добре — оповести сестрата. — Малко е дехидратиран, но ние му дадохме специален разтвор. Трябва да го пие през целия ден. Няма видими наранявания. Но за сметка на това психическото му състояние задължава да бъдат взети мерки. Въпреки че на първо време може и да изглежда, че е напълно добре…
Кристофър прегърна покровителствено и с обич Симон и благодари на сестрата, която им пожела лек път.
— Кажи де, това гаджето ти ли е? — настоя Симон, като гледаше Сара.
Тя наблюдаваше и двамата с нежност.
— Ти спеше в таксито и затова не ти я представих. Това е Сара. До голяма степен заслугата, че всичко завърши добре, е нейна.
Симон разтърси глава и се изненада много, като видя, че Сара е без една вежда и без мигли на едното око.
— Какво си направила с окото си?
— Ами виж…
— Сара е жена с много таланти — намеси се Кристофър, — но не умее да се епилира. Това е единственият ѝ недостатък.
Сара се усмихна. Кристофър за първи път виждаше лицето ѝ да се озарява от светлина и това го смути. Сара забеляза неудобството му.
— Е, да, умея да се усмихвам, а също така и да се смея!
— Имам ли някаква заслуга?
— Не. Нямаш нищо общо. Вероятно е заради часовата разлика — подхвърли тя и намигна на Симон.
— Ще дойдеш ли с нас у дома? — попита детето с надежда.
— Не, трябва да се върна в моя дом. В Норвегия. Там ме чака много работа.
Стомахът на Кристофър се сви от мъка. Искаше му се да я попита защо отказва да отиде с него. Защо си забраняваше нов живот, обещаващ ѝ щастие. Та нима това, което бяха преживели заедно и което бяха почувствали един към друг, бе вече затворена страница?! Сигурно, ако се отнасяше за друга жена, би отстъпил пред изкушението да я убеди да остане. Но за малкото време, прекарано с нея, бе разбрал, че тя не обича да насилват волята ѝ, а още по-малко — да се опитват да разберат нещо, което тя иска да остане скрито. Ето защо, въпреки мъката си, Кристофър уважи избора ѝ.