— Ехей, готов съм! — нетърпеливо го повика Симон.
Кристофър подскочи.
Мислите му се бяха зареяли някъде — нещо, което се случваше често след завръщането му. Бе толкова разтърсен от преживените събития. Макар и споменът за насилието и всичко случило се да избледняваше постепенно, в паметта му оставаха главозамайващите разкрития, на които бе станал свидетел и които не можеше да сподели с никого.
Понякога спираше на улицата и гледаше хората — вървят, говорят и са погълнати от ежедневието си, без да си дават сметка, че вътре в тях е записана историята на света. Без да знаят, че душите са около нас: витаят над главите ни или прекосяват телата ни във всяка минута. Нито пък че тяхната собствена душа ще ги надживее след физическата им смърт и ще се присъедини към огромното невидимо, но реално пространство на черната материя.
— Кристофър! — повика го Симон от стаята си.
Кристофър стана и отиде при момчето. Нощната лампа във формата на гъба излъчваше приглушена и успокоителна светлина.
Седна до него и разказа любимата му приказка, като подражаваше на героите. Бе щастлив, че племенникът му разтваря широко възхитените си очи и се смее. Когато свърши, угаси лампата, помогна на Симон да се завие добре и го погали по челото. Момчето обърна глава към прозореца. Не искаше да затварят капаците и затова ясно се виждаха блещукащите в небето звезди.
— Смяташ ли… вярваш ли, че мама, татко и баба са при звездите и ни гледат?
Кристофър вдигна очи към покрития със звезди небесен свод и се усмихна.
— Да, скъпи мой, вярвам.
— Да, ама по-рано казваше, че не знаеш! Защо сега казваш друго?
Кристофър се учуди, че малкият си спомня какво му е отговорил, защото бяха водили този разговор само веднъж след смъртта на баща му и майка му.
— Да, казвах друго, но причината е, че тогава не знаех…
— А как така сега знаеш?
— Защото по-рано не бях намерил отговора…
— Както когато си намираш ключовете за колата ли?
— Да, горе-долу е същото. Можеш да спиш спокойно, защото тези, които те обичат, бдят над теб.
Детето се сви на кълбо под завивката си.
Кристофър го целуна по челото, а Симон хвана блузата му и я дръпна няколко пъти.
— Какво искаш, Симон? Да остана още малко при теб ли?
Симон го гледаше, въздишаше и продължи да го дърпа за суитшърта.
Тогава Кристофър разбра.
Съблече суитшърта и го даде на Симон, който го притисна към гърдите си като плюшена играчка. После затвори очи и се успокои.
— А мога ли да си взема таблета и да си поиграя?
— Да, но ще си играеш само тридесет минути, нали помниш?
— Да, а после мога да чета, да слушам музика или да си говоря с теб.
— Точно така.
— Тогава след това ще нарисувам рисунка за Сара.
— Тя ще се зарадва много.
Кристофър целуна отново Симон, а после внимателно затвори вратата. Точно в този момент получи съобщение на телефона си.
Беше снимка. Сара, която едва се виждаше под вълнена шапка и огромен шал. Показваха се само няколко златисто-рижи кичура. Носът ѝ бе червен от студа, но очите ѝ радостно блестяха. Кристофър забеляза, че е позирала така, че да се вижда добре дясната ѝ страна. Веждата и миглите бяха израснали. Отдолу бе написала: Този път аз те чакам. П.П. Няма да ми се сърдиш, ако не съм се епилирала.
Кристофър се усмихна и усети в сърцето си толкова дълбоко чувство, че му се зави свят — много повече, отколкото като разсъждаваше за истините, които не преставаха да го измъчват.
ЕПИЛОГ
Полите на расото на изповедника шумяха по коридора, който водеше към килиите на затворниците с доживотни присъди. С виолетовия ешарп около врата, стиснал Библията в дясната ръка, абатът със сивеещи над слепоочията коси, имаше тежкия дълг да изслушва последните думи на чудовищни Божи създания, които понякога искаха опрощение на греховете си. Пазачът, който вървеше пред него, се приближи до една врата и погледна през шпионката. После рязко я затвори и се зае с връзката ключове. Отключи вратата под съпровода на дрънченето им.
— Дейвисбъри, изповедникът е тук — каза той и направи знак на абата, че вече може да влезе.
— Почукайте, като свършите. Ще дойда да ви отворя — добави той.
Металическото щракване на затварящата се врата отекна като ехо в пещера. Абатът направи няколко крачки в килията, която приличаше на болнична стая. Марк Дейвисбъри лежеше в леглото и дишаше трудно. Превръзки покриваха половината му лице и голяма част от тялото му. Изгарянията, които бе получил в мината, бавно го убиваха. Бе много отслабнал, а очите му приличаха на стъклени. Гледаше втренчено право пред себе си и като че ли не бе забелязал посетителя си. Изповедникът взе малко столче, седна до леглото на затворника и зачака.