— Надеждата? Любовта? — предположи абатът, който не разбираше накъде бие Дейвисбъри.
— Не, отче, не, но не мислете, че се подигравам на наивността ви или на лицемерието ви. Та аз съм поддържал тези идеи толкова години. А би трябвало да призная пред себе си истината: първото и единственото основание човек да вярва в Бога не е нито любовта, нито радостта или което и да било светло чувство, а страхът. Без страха от празнотата след смъртта, без страха, че няма да бъде безсмъртен, ако не почита Спасителя, човекът няма нужда от Бог.
Изповедникът усети, че по слепоочието му се стича капчица пот. По силата на рефлекса притисна силно Библията към себе си, после изрече тихо една молитва, но въпреки това внезапно се почувства зле.
— Не е възможно да вярвате в това, което казвате. Не и вие! Служили сте на Бога през целия си живот.
Дейвисбъри се усмихна. Би се засмял, ако имаше още сили за това.
— Тогава ще ви го докажа. Отказвам се от опрощението на греховете ми. Оказвам се от вашата прошка.
— А знаете ли какви са последиците?
При тези думи на отеца Дейвисбъри усети, че сърцето му започва да бие по-бавно.
— Не се нуждая от опрощението на греховете и прошката ви. Аз съм уверен в безсмъртието на душата си. Независимо дали е била добра, или лоша…
Отец Фин бе разтърсен за първи път в живота си на човек, принадлежащ към Църквата. В ъгълчетата на устните на Дейвисбъри заигра разсеяна усмивка.
— Ако обичате хората, отче, не казвайте това на никого.
Клепачите на Дейвисбъри се спуснаха надолу и гърдите му престанаха да се надигат. Отец Фин се канеше несъзнателно да направи кръстния знак над главата му, но се въздържа. Бе твърде смутен. Почука на вратата, за да съобщи на пазача, че иска да излезе. Чувстваше се зле. Блед и с безизразно лице мина покрай него, без да промълви и дума.
После се отдалечи от килията, усещайки в устата си горчивия вкус на съмнението.