— Искам интегрална фоторепродукция на цялата стена — нареди тя. После огледа земята.
— Потърсете следи от урина.
Двамата експерти от криминалната лаборатория отново облякоха комбинезоните си и покриха главите си с качулки.
— Какво представляват тези графити? — попита тя директора.
— Нямам представа. Рисувал ги е отдавнашен пациент. Вече не е тук.
Вече не бе необходимо Сара да се обръща, за да усети колко притеснен, нервен и възбуден е директорът.
— И не сте намерили време да почистите стените?
— Все още не. Както ви обясних, тук рядко има пациенти, а и нямаме достатъчно персонал, за да се справим с всичко. Почистването не е било сред приоритетните ни задачи.
— Тук ли е умрял?
— Моля?
Сара се увери, че Нилсен е нащрек. Щеше да задържи директора, в случай че се опита да избяга.
— Знам, че това е бил изолаторът на починалия тази нощ пациент — натърти тя. — Защо се опитахте да ни заблудите, че е бил настанен в сектор А?
— Приказвате безсмислици! — пламна директорът. — Това наистина бе стаята на Пациент 488, но преди два дни го преместихме в сектор А, защото ни се стори, че вече не представлява опасност.
— Къде сте водели Янгер и Пациент 488 всяка вечер? Какво сте ги карали да изтърпяват?
Директорът изглеждаше смаян.
— Ама за какво говорите?
— От какво всъщност е починал пациентът, за когото твърдите, че е станал жертва на сърдечна криза? Защо е местено тялото му? Тези рисунки ли сте искали да запазите в тайна? По каква причина?
— Добре, слушайте, отсега нататък искам да ми задавате пред адвокат всички въпроси, касаещи този смъртен случай.
Сара очакваше такъв отговор. Тръгна обратно, като направи знак на Нилсен и директора да я последват. Спря пред стая С-27 и попита:
— Защо Янгер е затворен тук? Защото секторът е по-добре обезопасен или има друга причина?
Директорът махна с досада ръка, а после въздъхна тежко.
— Дали е тук само защото секторът е охраняван по-добре? Ами трябва ли да ви напомням, че е изнасилил и удушил дузина жени в линейката си преди приблизително пет години. Всяка от тях е била измъчвана в продължение на пет дни. Да, той е тук, за да не избяга. Не, няма друга причина. Не мога да разбера инсинуациите ви… — прекъсна я директорът.
— След колко време ще се събуди?
— Не знам… Може би след три-четири часа.
Сара не каза нищо. Задоволи се да наблюдава страха, изписан на лицето на директора.
— Слушайте, държа да ви предупредя, че въпреки лечението, е все още доста агресивен. Защо искате да говорите с него?
— Защото е познавал Пациент 488 и може би е чул или видял какво е причинило смъртта му… Защото, за разлика от вас, той няма никакъв интерес да ме лъже. Отворете стаята.
Набит санитар с дебел врат и щръкнали уши излезе от помещението, в което бе затворен Ернест Янгер. По челото му лъщеше пот.
— Ризата е завързана. Той се събуди — заяви задъхан.
Ханс Грунд направи крачка към Сара.
— Инспектор Геринген, Янгер бе спокоен до днес, защото е под въздействието на успокоителни и защото не е виждал жена от много години. Не го предизвиквайте и ме оставете да се намеся, ако преценя, че трябва да го оставим на спокойствие.
— Офицер Нилсен, придружете господин Грунд до кабинета му и останете с него, докато дойда. Не искам да остава тук…
— Моля? Сигурно не говорите сериозно?
Сара сложи ръка върху дръжката на вратата. Директорът сграбчи ръката ѝ, но под настойчивия ѝ поглед веднага я отдръпна и отстъпи назад. Сара го погледна още веднъж презрително и влезе в помещението. Вътре я посрещна миризма на пот, примесена с етер. Ернест Янгер лежеше върху леглото със сгънати крака, с гръб към посетителката си, стегнат в усмирителна риза, чиито ръкави бяха вързани на корема му.
— Добър ден, Ернест.
Пациентът бавно се обърна към посетителката и Сара се оказа лице в лице с човека, чието изражение толкова я бе смутило навремето. Не приличаше на чудовище, а имаше почти детско лице с розова кожа и кръгли бузи. Мъжът огледа Сара и се усмихна, разкривайки разстоянието между двата си предни зъба, което му придаде още по-наивно изражение. Приличаше на селско момче със златиста къдрава коса, което животът на чист въздух бе съхранил от белезите на времето.
Сара се отправи към малка масичка и столове, заковани на пода на два метра от леглото. После седна и кръстоса крака.