Янгер я следеше с очи. Сара долови блясъка в погледа. Бе забелязвала подобен блясък у много мъже, когато я оглеждаха от глава до пети. Секунда по-късно обаче очите му се превърнаха в две огнени, жадни и похотливи жарави. Янгер успя да седне в леглото и прехапа долната си устна с един от горните си кучешки зъби.
— Янгер, познавате ли пациента от стая С-трийсет и две?
Той вдигна поглед към тавана, сякаш размишляваше.
— Инспектор Геринген, как човек не може да предвиди изненадите в живота! Ако знаете колко съм щастлив, че ви виждам.
Сара прекрасно знаеше какво се съдържа в думата "радост", изречена от устата на този перверзен тип.
— Не съм тук, за да говорим за вашия случай, Ернест.
— Добре, добре… жалко, наистина. Би ми доставило удоволствие да си спомня за нашето общо минало — прошепна Янгер, като галеше с поглед събеседницата си.
Опитът на Сара не ѝ помагаше да се отърси от чувството на отвращение и от усещането за онова, което в нейната професия се наричаше "изнасилване с поглед".
— Тук съм заради човека, когото са наричали "488". Познавахте ли го?
— 488? Да, познавах го, но защо говорите в минало време?
Гласът му бе станал приятен и весел.
— Мъртъв е — отвърна Сара. — Приятели ли бяхте?
— Така ли? Какво му се е случило?
— Не знаем още с точност. Но може би вие ще ни помогнете. Добре ли го познавахте?
— Да, бяхме приятели, въпреки че за пет години той не ми е казал и думичка.
— 488 беше ли тук снощи?
— Да, викаше както всяка вечер… Този вик бе характерен за него. Ужасно нещо. Грозна работа… Е, вие най-добре знаете, че съм се наслушал на крясъци. Само че, да ви кажа, този вик ме изправяше на нокти…
— Така значи. Викал е всяка вечер. Знаете ли защо?
— Е, възможно е…
Усмивка озари лицето на Янгер и изтри за миг невинното му изражение, след секунда обаче веселостта му се възвърна.
— Господин Янгер — обърна се към него Сара, — какво знаете за Пациент 488?
— Искате да знаете кой го е убил ли?
— Кой го е убил ли? Искате да кажете, че е бил убит?
— Искаш ли да ти кажа нещо, малка мръснице?
Сара потисна желанието си да отстъпи назад. Тялото ѝ се напрегна в очакване. Да, подобно поведение бе предвидимо, но все пак сблъсъкът с действителността я изненада. Тя опита друг подход.
— Ернест, знам, че всяка вечер ви водят някъде… И че ви правят разни неща. Кажете ми нещо повече. Може би ще мога да ви помогна…
— Убил го е черният сън! И аз ще съм следващият.
— Черният сън ли? Какво е това?
Янгер прекара език по устните си, а чертите на лицето му се разкривиха в гневна гримаса.
— И теб ще лекувам като другите! — изрева той и се изправи като пружина.
Сара едва се удържа да не подскочи.
— Ще те лекувам като другите! — повтори Янгер. — Ще си поиграем на мама и татко в линейката ми.
После неочаквано седна и лицето му отново придоби ангелско изражение.
— Не се тревожете, ще ви закарам в болницата. Всичко е наред, госпожо — прошепна той, като гледаше съчувствено Сара.
По време на контактите си с Янгер в миналото Сара се бе сблъсквала многократно с лудостта му. И бе наясно, че трябва час по-скоро някак да му повлияе така, че той да ѝ се довери.
— Ернест, какво е "черен сън"?
Ернест заговори с глас, пропит с гняв.
— Директорът не е такъв, за какъвто го мислите… — прошепна той.
Сара изправи рамене почти незабележимо. Чуваше шумното дишане на пациента, напомнящо тиктакане на механизъм, запаметил сметки за уреждане.
— Истинският луд в болницата е той.
— Какво ви причинява?
— Обичаш ли ме?
— Ернест Янгер, аз съм единственият ви шанс да облекчите страданията си. Да не губим ценно време.
— Никой не ме обича. И аз бях принуден да ги карам насила да казват, че ме обичат. Беше страхотно да чувам как шептят тези думи, а само допреди няколко минути на улицата те не искаха и да знаят за мен…
— А сега пък някой друг ви кара насила да правите неща, които не искате, нали?
— За глупак ли ме вземаш? Знам много добре, че се правиш на мила, за да ме накараш да приказвам, и щом получиш каквото искаш, ще си вдигнеш чуковете и ще ме забравиш като всички останали. Кажи ми, че ме обичаш.
Сега Янгер я гледаше изпод вежди, брадичката му сочеше към пода, дишането му ставаше все по-шумно и той направо разкъсваше с поглед обекта на желанието си.
Сара пропъди отблъскващия образ, който профуча в съзнанието ѝ.
— Ернест, аз не съм като другите. Когато обещая нещо, държа на думата си. Като казвам, че мога да ви спестя страданията, значи наистина мога. Трябва да ми помогнете и аз ви обещавам, че ще ви помогна. Защо казвате, че директорът е… луд?