Капитанът направи знак на екипа за първа помощ да се приближи.
— Заемете се и с тази жена — побърза да добави Сара, посочвайки младата пациентка.
Капитанът кимна с глава и тръгна бързо към хората си, за да разпредели задачите.
Една жена от екипа за спешна помощ се приближи и коленичи пред пациентката, която Сара бе извлякла от стаята. Нежно я зави с одеяло и ѝ помогна да се изправи, за да я отведе към линейката. Зад тях друг екип се зае да натовари директор Грунд върху една носилка. Взеха якето на Сара и ѝ го върнаха, а Грунд завиха с термоодеяло.
Сара нареди Нилсен и Дорн да ескортират линейката до болницата.
— Щом пристигнете, охранявайте стаята на Ханс Грунд. Единият да остане пред вратата, а другият — вътре в стаята.
Съобщавайте ми за всяка промяна в състоянието му. Трябва да го разпитам възможно най-бързо. А! Офицер Нилсен, нека се погрижат за раната на главата ви!
Двамата мъже се подчиниха и настигнаха с бърза крачка хората от екипа, които товареха директора в линейката.
Сара си позволи няколко минути отдих, а чувството за вина сковаваше тялото ѝ. Защо не успя да предотврати тази трагедия?!
Всичко случило се минаваше като на лента пред очите ѝ, когато една жена от екипите за спешна помощ я повика, за да прегледа окото ѝ. Освети с фенерче лицето ѝ и педантично огледа дясната му част. После, без да я предупреди, откъсна кожата около окото ѝ.
Сара извърна рязко глава, като ръмжеше.
— Съжалявам, но ако ви бях предупредила, щяхте да се стегнете — извини се жената. — Накратко, нямате вече нито мигли, нито вежди на дясното око. Кожата на клепача е малко обгоряла, но пък сте имали късмет. Ирисът и зеницата са невредими. Ще трябва да се погрижите за себе си и ще ви наблюдаваме, единствената щета е, че няма да имате добър вид в продължение на няколко месеца…
Сара мислено одобри думите ѝ, давайки си сметка, че ѝ е все едно какъв ще е външният ѝ вид. Благодари на жената от екипа, която ѝ нареди все пак да отиде бързо в болницата за по-обстоен преглед. Сара разсеяно кимна в знак на съгласие, а в това време пет полицейски коли се стовариха на мястото с оглушителен вой на сирени. Тя направи знак с ръка и капитанът изтича към нея, — бе мъж на около четиридесет години, по-скоро слаб, а лицето му все още носеше белезите на почти безсънна нощ.
— Офицер Карл — представи се той.
Сара му разказа накратко събитията и побърза да добави:
— Двамата болногледачи в камионетката трябва незабавно да бъдат откарани в полицейското управление. Ще отида да ги разпитам, но преди това се налага да мина през болницата. Накратко, вече сте разбрали защо — отсече тя накрая. — Междувременно отцепете района и след като пожарът бъде потушен, пуснете колегите от криминалната лаборатория да си свършат работата. Съмнявам се, че е останало нещо, но човек никога не знае. И поддържайте връзка с централното управление, докато пристигна там.
Офицерът потвърди, че поема нещата в свои ръце.
Сара се отдалечи, но видя пристигането на нова група пожарни коли и подкрепления от полицията. Те вдигнаха облаци от сняг, а танцуващите петна светлина, разпръсквани от сините лампи, се смесиха с безмилостните факли на вилнеещи пламъци, които разкъсваха болницата.
Докато на мястото с гръм и трясък спираше репортерска кола — подвижно студио с екип от някаква телевизия, Сара усети, че телефонът в джоба ѝ вибрира. Погледна екрана. На него бе изписано името на прекия ѝ началник Стефен Карлстрьом. Стигна до колата си, затръшна уморено вратата и включи гласовата си поща. Напълно изтощена, се облегна на седалката. По тялото ѝ премина студена тръпка, беше ѝ толкова тежко.
Тази вечер до нея нямаше да има друго топло тяло, в което да се сгуши, за да смекчи болката от преживяното. Нито пък щеше да чува глас, който да ѝ говори за бъдещето и да гради планове. Тази вечер щеше да е сама и единствената вратичка, през която можеше да избяга от мъките, бе този нов случай, който очевидно щеше да е най-жестокият и най-необичайният в кариерата ѝ. Осъзнавайки, че изпада в самосъжаление, докато десетки хора бяха мъртви или в момента умираха пред очите ѝ, Сара мислено прокле егоизма си.
Някой почука на стъклото ѝ. Една жена с микрофон в ръката ѝ се усмихваше. Следваше я оператор с камера и прожектор.
— Инспектор Геринген, за умишлен палеж ли става въпрос? Какво се случи? Били сте тук, на мястото. Не можахте ли да предотвратите тази трагедия?
Сара знаеше, че трябва да остане тук, да координира първите действия на полицията, да отпраща журналистите. Само че нямаше вече сили. Затова потегли, за да се отдалечи възможно най-бързо от горящата болница. На първия червен светофар изпрати съобщение на шефа си, че ще отиде при него, след като мине за кратък преглед в болницата. А после се наведе към заключената с код жабка и грабна опаковката с транквилантите.