Сара смутено наведе глава за миг. Не защото се срамуваше от връзката, на която бе сложила край отдавна, а защото днес по-малко от всякога имаше желание да си задава въпроса дали изборите, които бе правила в личния си живот, бяха правилни.
— Окей! Извинявай. Говоря така единствено защото се вълнувам, че те виждам жива и здрава… А това ме кара да казвам неща, за които вече не трябва да говорим. Но все пак се налага да ти кажа нещо поне веднъж: вече имаме доказателство, че си луда глава, Сара. Е, това трябваше да прозвучи смешно…
Сара вдигна ръка към лицето си и отправи към Стефен престорено весел поглед.
— Хайде сега, разкажи ми какво се случи — смени темата той.
Сара му предаде с абсолютна точност хронологията на събитията. Когато свърши, Стефен се отпусна в креслото си с доста обезпокоен вид.
— Мисля, че си абсолютно права, като казваш, че положението няма да ни се изясни веднага в цялата тази бъркотия! Е, каква е стратегията ти?
— Да разприказвам двамата дежурни болногледачи — Лунде и Сандвик. Да анализирам снимките от стаята на мъртвия пациент и да разпитам директора, ако оживее…
— Добре, виж сега какво ще направим… — започна комисарят и се подпря с грамадните си ръце на бюрото. — Отделих специален екип за пожара, жертвите и цялата лудница там… Няма да се разправяш с това. Само ще разследваш. Знам, че не обичаш да работиш в екип, но все пак предстои много работа, така че ти намерих помощник.
— Кой? — разтревожи се Сара.
— Норберт Ганс.
Сара одобри избора.
— Нали виждаш, че те познавам — заговори Стефен и в гласа му имаше повече бащинска благосклонност, отколкото съблазън на любовник. — Той е дискретен, не брои колко часа е работил и действията му са резултатни. Така… Освен това вече е в течение на част от събитията благодарение на Карл, който по твоя заповед докара двамата дежурни болногледачи. Мисля, че е предприел някои действия, които ще ти спестят време.
Сара стана да си върви.
— Сара! — извика я Стефен. — Не си длъжна да поемаш това разследване. Ако, да кажем, психологическият и медицинският аспект на случая те смущават, ще го поверя на някой друг.
— Не.
— Окей… Тогава внимавай — продължи Карлстрьом. — Сигурна ли си наистина?
Сара кимна. Но знаеше, че днес повече от всеки друг път не би могла да обещае, че ще внимава. Тръгна си, без да му каже, че е спокойна, когато той е до нея. Повече, отколкото можеше да си представи. Дори при положение че за нея връзката им беше минало.
— Инспектор Геринген…
В човека, който я заговори на излизане от кабинета на началника, Сара разпозна Норберт Ганс. Видът му винаги бе безупречен — като на управител на банка. Бе съсредоточен и с премерени движения. Тя обаче най-много го ценеше за това, че я познаваше добре и бе наясно, че при всеки разговор с нея трябваше да говори направо и по същество.
— Очарован съм, че пак ще работя с вас — започна Норберт. — Разследването на двамата дежурни и директора е в ход. Проучваме ги.
— Хубаво. Дойдоха ли снимките от стая С-трийсет и две?
— Свалят се на компютъра ви. Ще можете да работите с тях след тридесетина минути.
— Добре. Къде са Елиас Лунде и Леонард Сандвик? Ще ги разпитам.
Норберт Ганс заведе инспекторката до стаите за разпит в подземието на сградата. Преди да влезе в първата зала, Сара си взе едно късо кафе от автомата. Съжаляваше, че изпи успокоителното. То имаше върху нея по-скоро сънотворен, отколкото успокоителен ефект. "В чудесно състояние съм да водя разпит!" — помисли си тя с ирония. Изпи кафето на един дъх, приглади кичура, който засенчваше дясната част на лицето ѝ, и влезе в стаята, където бе затворен Елиас Лунде.
Болногледачът седеше на един стол до маса от формика, а светлината от плафониерата падаше върху тила му. Мъж на около тридесет години с кръгло лице, матова кожа и азиатски черти.
— Инспектор Геринген — изрецитира Сара, преди да седне на стола срещу задържания.
Той вдигна глава като подгонен звяр.
— Името ви?
— Елиас Лунде.
Сара извади джобен бележник и надраска името му.
— Добре. Налага се да направите малко усилие, господин Лунде. Да забравите пожара и да се съсредоточите върху хода на събитията преди смъртта на човека, когото всички сте наричали "Четиристотин осемдесет и осем".
— Почакайте, искам да забравя онова, дето го казахте, ама все пак… Какво стана? Всичко пламна изведнъж, сякаш някой бе излял бензин в коридора… А това е невъзможно.
Сара го измери пренебрежително с поглед. Този поглед тя използваше само в работата си и той изразяваше толкова съчувствие, колкото би могъл да демонстрира един хищник. Елиас Лунде сведе очи.