— А после?
— Ами че то Аймерик ни каза за полицията и директорът ни повика да ни нареди да сложим тялото в сектор А, преди да пристигне полицията. И че трябвало да го направим, защото там било по-чисто.
Сара си записа тези ключови думи в бележника, а после поднови разпита.
— Ернест Янгер ми обясни, че понякога сте сваляли него и 488, за да ги подлагате на… опити. В какво се състояха те?
Обзет от отчаяние, Елиас Лунде скри лице в ръцете си и разтърси глава.
— Мамка му… не знам нищо. Да, вярно е, че директорът понякога искаше от нас да свалим някой пациент в подземието. Ама после той се заемаше с него. А и нямахме желание… Нямахме и право да влизаме там. Казвам ви честно, че не знам нищо повече. Ако знаех, щях да ви го кажа, за да се измъкна от тази каша.
— Забелязахте ли нещо ненормално, необичайно в поведението на 488 през последните дни?
— Не знам…
— Помислете добре.
— Ами може би бе по-възбуден от обикновено. И чувахме вика му по-често.
— Много добре — заключи Сара. — За момента удължавам задържането ви под стража на двайсет и четири часа.
Излезе, заключи вратата и докато правеше това, чу приглушеното вайкане на болногледача.
Сара изпи второ кафе. Дойде на себе си и влезе в съседната зала, без да почука. Леонард Сандвик се въртеше в кръг. Бе мъж на шестдесетина години, прегърбен, с побелели коси, а в очите му се четяха безпокойство и умора.
Сара го покани да седне и поиска да чуе неговата версия на случилото се през нощта.
— Ще опитам — въздъхна Сандвик, — само че най-напред можете ли да ми кажете колко пациенти и хора от персонала успяха да се спасят?
— Още не знаем. Какво се случи снощи?
Болногледачът кимна леко с глава, за да покаже, че е разбрал какво се иска от него.
— Ами че, правех инжекции със сънотворно на пациентите, които страдаха от безсъние. Сигурно е било към шест часа сутринта… Нещо такова… После чух страховит вик, но понеже бях насред една инжекция, не можах да тръгна веднага. А пък и между нас казано, не за първи път чувах 488 да си дере гърлото… Така че не се разтревожих особено. Ама когато чух телефона, си рекох, че сигурно има някакъв проблем. Отидох да видя какво става и тогава го видях с отворена уста, ококорени очи и ръце около врата.
— Откога сте в "Гаустад", господин Сандвик?
— Е, че има бая време, ама като ме питате така…
— Не бързайте.
— Ами че беше на двайсет и втори ноември хиляда деветстотин седемдесет и девета година, има вече почти тридесет и шест години оттогава — въздъхна той. — Да, тридесет и шест години. Ама не полудях…
— Значи бяхте там, когато са приели Пациент 488?
— А не, като поех длъжността, той си бе вече там.
— Така ли? Но директорът ми каза, че бил дошъл преди тридесет и шест години…
— Е, сигурно е дошъл малко преди мен… Уверявам ви, че този пациент ме скапваше най-много в началото… Спомням си…
— Какво можете да ми кажете за него след тридесет и шест години наблюдение?
— Е, не много. Мълчалив човек, че и отвеян…
— Винаги ли е бил в стая С-32?
Болногледачът бе хванат натясно от неочаквания въпрос. Сара бе навела глава към бележника си, но вдигна поглед и зачака отговор, който не идваше.
Леонард Сандвик си прехапа долната устна с вид на човек, който се бои от неприятности.
— Да, в С-32 — отвърна той, докато гледаше в земята.
— Не си ли създадохте проблеми, като замаскирахте сцената на престъплението?
— Вижте сега, не знам какво ви е казал Елиас, ама… аз ви казвам, че и той като мене е само изпълнител на заповедите на директора. Дори да правим неща, дето не са хубави, правим ги, за да не загубим работата си. Скоро ставам на шейсет години, няма да намеря никъде работа, а имам и семейство, което трябва да храня. Разбирате, нали? Ако бях казал на шефа да си гледа работата, той щеше да ме изхвърли.
— А защо директорът поиска да преместите тялото?
— Съгласен съм с вас. Не е ясно, въпреки думите му, че ставало въпрос за реномето на клиниката и че сектор С бил доста мръсен…
— А каква бе целта на опитите, които директорът вероятно е правел с пациентите, които сте му смъквали в подземието?
— Ама и за това ли сте в течение?! Ами че то аз нищо не знам. Единствено мога да ви кажа, че преди два дни 488 бе смъкнат в подземието. Аз трябваше да ида за него. Чаках в коридора в залата и го чух да надава един вик, не ти е работа… Казвам ви, че щях да пукна от страх… Беше нещо… нечовешко…
"Пак този вик!" — помисли си Сара. Само че колкото и странни да бяха разкритията, те не ѝ помагаха с нищо в разследването.