А после директорът, малко преди да го задържат, бе подпалил болницата посредством механизъм, който бе предизвикал пожар. Очевидно отдавна подготвен. Какво толкова компрометиращо имаше в клиниката, че искаше да я разруши, само и само да запази тайната?
За миг Сара се вгледа в снежинките, мислейки си за дълбоката скръб и отчаянието на нещастния пациент. За мъчителното и дълго страдание, което е изпитвал, за да свърши така. Каква бе неговата история, какъв бе животът му? Имаше ли семейство, деца? Как не бе забелязала, че Ерик ѝ изневерява?
Сара пребледня. Последният въпрос бе изникнал неочаквано, а и неуместно в съзнанието ѝ. Пое дълбоко въздух и се опита да подеме отново нишката на разследването.
Реши да провери две следи: да разпита директора, ако оживее, и да разбере кой снабдява клиниката с лекарството LS 34. Дали не се отнасяше за запаси от едно време — нещо, което не водеше доникъде. Или пък някоя лаборатория все още произвеждаше и продаваше тази субстанция?
Сара си даваше сметка, че след пожара шансовете да открие някакви доказателства бяха нищожни. Не, единствената ѝ сериозна следа бе Ханс Грунд. Бе го спасила с тази цел и нямаше да допусне да я загуби.
Затвори бележника си, погълна остатъка от кафето си и се свърза с Нилсен. Той ѝ каза, че стаята на Ханс Грунд е номер 523.
Сара взе асансьора до петия етаж и тръгна по дълъг коридор, където бяха събрани много от жертвите на пожара. Чуваха се пъшкания, оплаквания и стенания от стаите, чиито врати бяха отворени, за да се улесни влизането и излизането на постоянния поток медицински лица. По силата на професионалния рефлекс Сара хвърляше по един поглед във всяка стая, когато разпозна един силует.
Пациентката, която бе спасила от пламъците. Тя седеше в едно кресло, предназначено за посетители, и нещо в нея се бе променило. В очите ѝ блестеше искрица душа. Видя Сара и по устните ѝ се изписа развълнувана усмивка. Сара едва забележимо ѝ махна с ръка и продължи пътя си. Неочаквано краткотрайно чувство на радост се разля по тялото ѝ.
Видя отдалеч офицер Нилсен. Чертите на лицето му бяха изопнати и главата му бе превързана, но не бе напуснал поста си, откакто Сара му бе наредила да охранява директора. Ръцете му бяха кръстосани зад гърба, краката му разкрачени във формата на буквата V. Бе препречил цялото пространство за минаване.
— Събуди ли се? — попита Сара.
— Не, госпожо инспектор. Поддържат го в изкуствена кома.
— Каква е прогнозата им?
— Видът им говори, че нещата не са добре…
Сара изруга мислено, но по лицето ѝ не пролича никакво вълнение. Направи знак на Нилсен, че иска да влезе вътре.
— Стаята е стерилна, госпожо инспектор. Трябва да се екипирате — каза ѝ Нилсен и ѝ посочи зелените калцуни върху една количка до вратата. — А щом влезете вътре, ще ви трябват и престилка, шапка и ръкавици.
Сара надяна калцуните върху ботите си и влезе в преддверието. Там облече стерилни дрехи и се намъкна в стаята.
Седналият върху перваза на прозореца Дорн скочи на крака. До него имаше пет празни пластмасови чаши от кафе. Психиката и мускулите му се напрегнаха от присъствието на шефката му.
Леглото на великия подпалвач бе обградено с прозрачна материя, която падаше до земята. Сара се приближи. Ханс Грунд лежеше по корем, а гърбът, ръцете и черепът му бяха покрити с бели превръзки. До него бе апаратът за командно дишане. Три торбички с разтвор, висящи на стойки, изливаха съдържанието си във вените му. Кардиологичният монитор показваше тахикардия — 112 удара в минута.
— Ами това какво е? — попита Сара, посочвайки една непрозрачна оранжева торбичка върху перваза на прозореца до празните чаши от кафе.
— Ами разни неща, или по-скоро онова, което е останало от тях… каквото са намерили у него. Не съм ги гледал.
Сара отвори торбичката и нареди съдържанието ѝ върху перваза на прозореца, докато Дорн бързаше да изхвърли мръсните чашки от кафе. Появи се баджът на Грунд с емблемата на болницата, връзка ключове, блистер ксанакс, от който бяха изпити две трети от таблетките, и накрая снимка, на която директорът бе прегърнал с едната си ръка жена, сложила глава на рамото му, а с другата — усмихнати момиче и момче на около двайсетина години, очевидно негови деца.
— Още един психопат, който е изглеждал съвсем нормален — промърмори Сара.
Обърна снимката, но на гърба нямаше никакъв надпис. Огледа блистера със силното успокоително и се запита дали таблетките са били предназначени за пациенти, или за самия директор. Във връзката ключове нямаше нищо особено, баджът бе най-обикновен — същите бе видяла у всеки от персонала на болницата. Обезсърчена, Сара нареди вещите на директора в торбичката, после свали стерилните ръкавици и ги хвърли в кошчето. Застана до леглото на Грунд и клекна на височината на лицето му.