— Да, така е… но както ви казах, рецепторите в дълбочина, на нивото на мускулите, не са разрушени… Следователно исхемичните мускулни болки са доста интензивни…
— Увеличете временно дозата морфин… Обещавам ви да съм бърза…
— Не знам… това е…
— Всеки изминал час повишава риска да изтървем Ханс Грунд, без да е отговорил каква е причината за престъплението му. Трябва да го направим сега.
Лекарката затвори на свой ред очи. Сякаш не искаше да гледа, докато прави това, което я караха.
— Слушайте, процедурата е рискова и ще отнеме време. Не можем да го събудим ей така, за пет минути… Трябва да повишим температурата на тялото му и постепенно да спрем седативите…
— Колко време ви е необходимо?
— Зависи… Между двадесет и четири и четиридесет и осем часа.
— Дорн, сменяйте се с някого и ме уведомете, когато е в състояние да говори.
Лекарката повика Сара с ръка.
— Инспектор Геринген, когато той се събуди, ако се събуди, ще ви оставя да говорите с него само десет минути. Ясно ли е?
Сара пое дълбоко въздух и кимна утвърдително. После излезе от болницата.
Бе почти два часът сутринта.
Прекара нощта в същата хотелска стая в покрайнините на Осло. Далеч от хорските погледи. Плака. Много и без задръжки.
На разсъмване мъката не бе изчезнала, както и страхът от бъдещето, но пък през най-тъмните часове на нощта Сара бе взела решение. Колкото и плашещо да бе разследването, щеше да потъне в него с енергията на отчаянието. Това бе единственият ѝ шанс да не рухне. Надяваше се, че тялото и духът ѝ ще ѝ осигурят необходимите сили.
Прекара деня в кабинета си, като класираше натрупаните следи и четеше до припадък докладите на криминалната лаборатория за онова, което бяха открили при разчистването на болницата след пожара. Това ѝ помогна да се върне към действителността и да организира работата си. Само че нищо не ѝ помагаше да разбере защо Ханс Грунд бе подпалил болницата и още по-малко кой бе Пациент 488. Обади се на Дорн и Нилсен, но Грунд все още не се бе събудил.
В края на деня, съвсем объркана, тя излезе, купи си дрехи за преобличане, взе си плато суши, което буквално погълна, седнала по турски на леглото в хотелската си стая. Не отговори на обажданията на сестра си. Успокои я, като ѝ изпрати съобщение с обещанието, че ще намине, когато може.
А що се отнася до апартамента и преместването, щеше да урежда това по-късно… Към 22 часа си напълни ваната и се отпусна в горещата вода. Чувстваше се потисната и по тази причина остана във водата само няколко минути. Малко преди полунощ заспа. Тъкмо се бореше в съня си — от онези сънища, в които човек повтаря до безкрайност една и съща грешка, когато телефонът ѝ иззвъня. Тя го вдигна и веднага щом позна гласа на Дорн, седна в леглото.
— Той се събуди…
Бе три часът и четиридесет и две минути сутринта.
Двадесет минути по-късно Сара вървеше по коридорите на Университетската болница с отмерена крачка. Бе напълно будна.
Офицер Дорн я посрещна и ѝ подаде стерилни дрехи. Тя ги облече и влезе в стаята. Лекарката я чакаше.
— Десет минути и нито секунда повече.
— Под въздействието на морфина ли е?
— Да.
"Толкова по-добре — помисли си Сара. — Морфинът ще ускори реакциите му, ще премахне задръжките му и ще го предразположи да се довери, а оттам — и да каже истината."
Докато лекарката излизаше от стаята, Ханс Грунд започна да стене. Сара клекна. Клепачите на директора потрепериха, отвориха се бавно и най-сетне вниманието му се съсредоточи върху Сара.
— Професор Грунд, аз съм инспектор Геринген. Помните ли ме?
Директорът отвори и затвори очи, за да потвърди.
— Къде съм? — попита с въздишка той.
— В Университетската болница на Осло, лекуват ви. Имате сериозни изгаряния, които получихте, като предизвикахте пожар, който опустоши вашата сграда и предизвика смъртта на шестнадесет души. Броят на ранените още не е уточнен.
Противно на онова, което очакваше Сара — да види израз на задоволство, Грунд сведе поглед.
— Но аз не трябваше да оживея…
— Аз ви измъкнах от горящата пещ.
— Защо?
— За да разбера, господин Грунд, защо извършихте такова отвратително престъпление, докато ние разследвахме смъртта на един от пациентите ви.
Професорът искаше да извърне глава, но болката разкриви чертите на лицето му.
— Не исках да се стига дотук — успя да изрече накрая Грунд, като си пое въздух в средата на изречението… — Та аз обичах пациентите си! Боже мой, не исках да преживявам вината си. Трябваше да ме оставите там…