Стоящият в един ъгъл на стаята Дорн също като Сара бе изненадан от неочакваните думи на Грунд.
— Говорите, сякаш сте били… жертва.
— Направих го, за да спася жена си и децата си, госпожо инспектор. Те не ми оставиха избор.
Сара дръпна стола, който бе зад нея, и напълно объркана, седна.
— Кои са тези "те"?
Грунд сгърчи лице от болка, а мониторът показа ускоряване на пулса му. Сара се притесни да не би това да предизвика сигнал за тревога и лекарката да връхлети като торнадо в стаята, и да сложи край на разпита. Тя стана и под сдържания поглед на Дорн увеличи дозата на морфина. Постепенно сърдечният ритъм на Грунд се успокои и сърцето му започна да бие почти нормално. След тридесетина секунди професорът отвори отново очи. Погледът му бе втренчен в някаква точка и се рееше далеч в спомените му.
— Кой ви принуди да действате така, професоре?
— Пациент 488 не пристигна в "Гаустад" при условията, които ви описах…
Сара се наведе напред, за да не пропусне нещо.
— Когато заех мястото на Олин Вингерен, бившия директор, той поиска от мен да пазя в тайна произхода и самоличността на този пациент. В противен случай семейството ми щяло да страда, както било страдало неговото…
— Почакайте, искате да кажете, че някой е изнудвал стария директор заради този пациент и че заплахата по-късно се е прехвърлила върху вас?
Грунд отново отвори и затвори клепачи.
— Професоре, трябва да знам… Кой ви заповядваше да пазите в тайна тази информация? И защо?
Воал замъгли изпълнения с немощ поглед на Ханс Грунд.
Той навлажни устните си и Сара му подаде чаша вода със сламка. Той пое една глътка и продължи.
— На следващия ден, след като поех поста, ми се обади човек, който познаваше целия ми живот, знаеше всичко за жена ми, за двете ми деца… — каза Грунд и изражението му показваше, че потъва в миналото.
— И какво поиска от вас този човек? — притисна го Сара.
— Да държа субект 488 в изолация… и да продължа с инжекциите на LS 34… И аз сторих каквото се искаше от мен…
— А коя фирма ви снабдяваше с LS 34?
Ханс Грунд въздъхна.
— Доставяха ни го всеки месец със специален куриер. Не знаехме кой го изпраща. А и не плащахме за доставката. Винаги е било така. Нищо не се промени от времето на Олин.
— Кой инжектираше LS 34 на пациента?
— Човек от персонала в най-строго охраняваната част на клиниката.
— Сандвик и Лунде, нали?
Грунд мигна утвърдително с клепачи.
— Знаеха ли, че продуктът е забранен?
— Не мисля. Те просто трябваше да изпълняват заповедите ми.
Сара погледна часовника си. Оставаше само минута и половина и все още — нищо.
— В какво се състояха експериментите, извършвани върху този пациент?
— Имаше един апарат, към който го привързвахме с електроди… После настройвахме апарата, като следвахме инструкцията… И накрая му инжектирахме LS 34. А след известно време върху един лист се разпечатваха знаци, символи…
— А тези символи приличаха ли на графитите върху стената в стаята на пациента?
Грунд като че ли всеки момент щеше да загуби съзнание. Силите му отслабваха.
— Не… не знам…
— Никога ли не сте анализирали рисунките, които покриваха стените на стаята му? Никога ли не сте си задали въпроса защо този човек е бил принуден да рисува?
Грунд поклати уморено глава.
— Олин Вингерен жив ли е? — попита Сара, като дебнеше с очи вратата на стаята.
— Да, така мисля…
— А защо ми казахте всичко това сега, когато заплахата все още виси над децата ви?
— Не знам. Имам чувството, че вече не рискуват нищо… А и трябваше да се освободя от този товар…
"И морфинът бе съюзник на необходимостта да облекчи чувството си за вина — помисли Сара. — Дяволски коктейл на истината."
Изведнъж лекарката връхлетя като вихър в стаята и се спусна към леглото. Без да попита Сара дали е свършила с работата си, нагласи дозата на подаване на течността така, че да приспи пациента. Сара погледна Грунд за последен път.
— Ами когато предизвикахте огъня… — започна тя.
— Да, знаех, че ще предизвикам масова смърт… Направих го, защото положението ми се изплъзваше… Аз съм вярващ човек, госпожо инспектор… Вие видяхте това… И знам, че ще отида в ада. Но помислих за дъщеря ми и сина ми. Бих направил всичко, за да ги защитя. И щях да го направя отново, ако се наложеше. Децата ми… госпожо инспектор. Защитете ги…
Клепачите на директора потрепнаха и очите му се затвориха.
— Благодаря. Решението ви бе правилно — Сара се обърна към лекарката, но тя не ѝ отговори.
Цялото ѝ внимание бе съсредоточено в това да преслуша сърцето на пациента. Сара излезе от стаята.