— Поискайте да ви сменят, офицер Дорн, и вървете да си починете — каза тя.
Отправи същия съвет и към офицер Нилсен, който пазеше вратата. После се обади на Норберт Ганс, временния ѝ помощник, за да му нареди да постави под охрана семейството на Грунд и да ѝ намери възможно най-бързо адреса и телефона на Олин Вингерен.
9
На 18 февруари, четвъртък, утрото бе ледено. Съмваше се едва-едва, а високопроходимият джип на Сара вече поглъщаше магистралата. Тя вероятно караше със 150 километра в час към Холместранд[12], скромно пристанище на брега на морето, където нейният помощник бе открил жилището на бившия директор на клиника "Гаустад" Олин Вингерен. След няколко часа сън в същия хотел като предишната вечер Сара бе изпила едно смути, бе изяла ябълка и бе потеглила на път в 5 часа сутринта.
Несъмнено Олин бе последната ѝ надежда да разбере нещо за 488 — човека, когото бяха настанили в клиниката преди тридесет и шест години. Обиските в домовете на професор Ханс Грунд, нощния пазач и двамата дежурни болногледачи не бяха разкрили нищо, въз основа на което можеха да се направят някакви изводи. Потънала в мислите си, Сара видя указателната табела за излизане от магистралата в последния момент. Удари спирачките и колата се завъртя. Отпусна педала, превключи скоростта и овладя колата с поредица заучени маневри на препатил шофьор.
Автомобилът поднесе надясно, гумите изсвистяха и Сара се размина на косъм от произшествието. Намали скоростта, влезе в лентата за аварийно спиране, угаси мотора и известно време стоя абсолютно неподвижна. Сърцето ѝ биеше с всички сили. Цялата трепереше и едва потисна един напън за повръщане, а после прибра зад ухото си няколко кичура коса. Единственото разумно решение бе да се върне в дома си, да си почине и да сложи ред в личния си живот. И все пак изходът от това на пръв поглед лесно за изпълнение действие ѝ изглеждаше толкова неясен, колкото и разследването, с което се бе захванала.
Пое дълбоко въздух и издиша бавно, а после потегли, преди отново да я връхлети съмнение в способностите ѝ. Прекарваше през ума си всеки елемент от разследването по два пъти, когато чу вибрирането на мобилния си телефон. Беше Стефен Карлстрьом.
— Да?
— Къде си?
— Може би на път да разбера всичко…
— Тоест…
— Отивам при психиатъра, който е ръководел "Гаустад" през шейсетте години.
— А той какво общо има с това, което става сега?
— Може би ще ни помогне да разберем защо директорът извърши този саботаж… Най-общо казано, ще ни разясни какво е искал да скрие.
— Добре. Очаквам да се обадиш.
Сара затвори и час по-късно пресече портала на стар отдалечен селски имот. Чистият сняг скърцаше под грайферите на зимните гуми, а пред очите ѝ се появи кацнала на малък хълм къща, заобиколена от вкочанена от студ гора. По-надолу Сара видя огромно езеро и пленена насред ледовете му лодка. Не се чуваше никакъв шум и илюзорното сиво сияние на зимата придаваше на мястото напълно нереален вид. Сякаш тук вече нямаше да се случи абсолютно нищо. Когато Сара почука на вратата, усети, че времето бе по-студено, отколкото в Осло. Нямаше да издържи дълго навън, без да се движи. Врата се отвори и на прага се появи старец, който я огледа от главата до петите.
— Какво искате?
Пред Сара стоеше уморен човек, който вероятно не очакваше нищо от живота.
— Аз съм инспектор Геринген. Пациент 488 е мъртъв и бих искала да ви задам няколко въпроса.
При споменаването на Пациент 488 угасналият поглед на доктор Олин Вингерен се оживи. Вгледа се за миг в Сара, въздъхна и ѝ обърна гръб, но остави вратата отворена.
Сара усети миризма на застоял въздух. Животът тук бе спрял от години и като че ли дори прахът бе от друга епоха. Олин вървеше изгърбен, влачеше краката си, минаваше покрай мебели в рустиков стил, отрупани с най-различни дреболии, а върху облегалките на две тъмнозелени старовремски кресла бяха метнати дантелени покривки. Тишината се нарушаваше само от скърцането на стъпките им по паркета и равномерното движение на махалото на стенен часовник.
Когато, очите ѝ привикнаха със слабата светлина, Сара бе удивена от оригиналните картини по стените. Първата представляваше рисунка на човешка глава в профил. Окото бе широко отворено, а мозъкът — представен с най-малките подробности. Пред окото някаква ръка държеше заострено сечиво, а стрелка указваше посоката, в която то щеше да пробие главата. Инструкция за лоботомия.
— Тази практика навремето се смяташе за гигантско откритие в помощ на болните, госпожо Геринген. Представете си хора, изцяло в плен на мозъка си, страдащи от неописуеми болки, на които успявахме да облекчим страданията. Направо чудо.