— Ами, може би има още нещо, което трябва да ви кажа — рече Сандвик съвсем тихо.
— Слушам ви…
— Вчера, когато видях, че пациентът е умрял, вече знаех, че няма да взема повече пари. Изпаднах в паника и се страхувах да кажа на жена си, че ще се наложи да продадем къщата.
— Е, ѝ?
— Ами, исках да взема малко пари и когато ми разрешиха да се обадя по телефона на жена ми, ѝ казах да продаде на черния пазар LS 34. Знаех, че по един или друг начин ще научите, че съм замесен в тази история. И исках жена ми и дъщеря ми да не изпитват финансови затруднения. Казах ѝ да използва сайт в интернет, чрез който се свързват медицински лица и където… накратко… тази стока може да заинтересува дилърите на наркотици.
— Добре направихте, че ми казахте тези неща, господин Сандвик. Има ли още нещо? Например, знаете ли нещо за прословутите рисунки, с които Пациент 488 е покривал стените на стаята си? Изобразяват ли те този или тези, които са го изпратили в "Гаустад"?
— Не зная. Спомням си обаче един ден, когато бях капнал и забравих да му инжектирам препарата. Когато влязох в стаята му, той ме погледна така, сякаш ме виждаше за първи път. Погледът му, който обикновено бе празен, бе жив, ясен. Веднага ме попита къде се намира и от кога. Казах му, че е в психиатрична клиника, където са го довели, след като са го намерили по улиците на Осло, напълно загубил паметта си. Погледна ме, а после извърна глава и не каза нищо повече. Попитах го дали си спомня нещо… Име на родител, например… Само че той не ми отговори…
— Това ли е всичко, което му казахте?
— О, не. Докато му инжектирах дозата от LS 34, проявих любопитство и го попитах защо надава такива странни викове. В края на краищата ги чувах всеки ден и наистина бяха необичайни.
Сара бе залепила на лицето си съчувствено изражение, като окуражаваше по този начин събеседника си да ѝ се довери.
Гласът на Сандвик бе апатичен, безизразен.
— Тогава той се обърна към мен и ми каза, че се опитвал да си спомни. А аз го попитах какво точно. Никога няма да забравя изражението на очите му, когато ми каза: "Едва ли бихте искали да узнаете!".
Леонард Сандвик разтърси глава, като че ли да прогони тревожните мисли, които го бяха завладели.
— Струва ми се, че никога преди не бях забелязвал толкова ясно страха в очите му. Те бяха широко отворени и зачервени по краищата. И днес сънувам този кошмар. Не знам какво виждаше, но не бих искал да бъда на негово място. За нищо на света…
Гласът на Сандвик постепенно се изгуби. Самата Сара се бе развълнувала от чутото.
Мобилният ѝ телефон иззвъня. Както и предполагаше, обаждаше се експертът по телекомуникации. Той ѝ обясни, че номерът, който Сандвик ѝ бе дал, е на еднократна карта, чиято валидност бе изтекла. Така че бе невъзможно да се стигне до собственика или дори да се локализира, защото М-картата била унищожена. Сара благодари на експерта и затвори. Видът ѝ бе невъзмутим. Все пак стана от мястото си и тръгна да се разхожда из стаята.
Оставаше ѝ да разчепка още една следа.
— Господин Сандвик, колегата ви Елиас Лунде ми даде да разбера, че пациентът е ставал все по-раздразнителен и превъзбуден в последно време. Знаете ли защо? Променяли ли сте нещо в лечението му? Увеличавали ли сте дозите на препарата? Да сте видели или чули нещо по-особено?
Леонард Сандвик подпря главата си с длани и постави ръце върху коленете.
— Ако знаех, никога нямаше да направя всичко това.
— Отговорете на въпроса ми.
— Да, увеличих дозата, защото ми наредиха да го направя.
— Човекът, с когото контактувахте, нали?
— Да.
— А по каква причина?
Болногледачът погледна нагоре към Сара.
— Заклевате ли се да защитите дъщеря ми?
— Продължавайте.
— О, не, най-напред ми се закълнете.
— Ако е необходимо, ще включим жена ви и дъщеря ви в програмата за защитени свидетели и ще ги охраняваме.
— Закълнете се.
Сара отстъпи.
— Добре. Имате думата ми. А сега ми кажете по каква причина ви наредиха да увеличите дозата на LS 34.
— Мисля, че това го уби… Искаха да отидат твърде далеч…
— Какво искате да кажете, господин Сандвик?
— Посетителят… Всичко тръгна от него…
Сара усети прилив на адреналин.
— Посетител ли? Кой?
— Излъгах ви, като ви казах, че никой не е посещавал Пациент 488… Преди малко повече от година дойде един тип и поиска да го види.
Сара отлепи гърба си от стената, на която се бе облегнала.
— Ами, трябва да бе на около тридесет и пет години. Каза, че бил учен изследовател в лабораторията, която снабдявала "Гаустад" с LS 34, и искал да види и прегледа пациента, на когото все още сме инжектирали продукта, за да актуализира данните и проучванията си в областта на психотропните вещества.