Сара бе добре подготвена физически. За нея не представляваше никаква трудност да преодолее хиляда шестстотин шестдесетте и пет стъпала до върха, но на Ерик се бе наложило да се спира много пъти и той бе стигнал до последното ниво плувнал в пот, почервенял от усилията и със сърце в гърлото. Необходими му бяха двадесет минути, за да се съвземе. А в това време Сара тичаше между четирите ъгъла на платформата, за да обгърне с поглед града в целия му блясък. Когато Ерик я бе помолил да седне до него, тя му се бе извинила, задето го е отвратила от спорта за цял живот и го бе успокоила, че е открила къде се намира дефибрилаторът. Ерик се бе усмихнал и докато сърцето ѝ се преизпълваше с радост и вълнение, той се бе впуснал в любовното си обяснение. Сара си спомни, че бе загубила способността си да говори и че устните ѝ не успяваха да отронят нито един смислен звук. Когато Ерик шеговито я бе попитал къде се намира дефибрилаторът, тя бе избухнала в смях и със сълзи в очите бе прошепнала "да".
— Били ли сте вече в Париж?
Четиридесетгодишният мъж с костюм, който седеше до Сара, току-що бе затворил чантата си и се бе навел над Сара, под претекст че съзерцава пейзажа през илюминатора.
— Баща ми е французин, но аз се омъжих за норвежец — отвърна Сара.
— О, говорите много добре нашия език — каза възпитано мъжът, който бе схванал какво всъщност искаше да му каже… — Приятно прекарване.
В петък, на 19 февруари, полет KL 2013 се приземи по график в 15 часа и 55 минути на летище "Орли".
Сара веднага скочи в едно такси. То я понесе в посока Исиле-Мулино, където се намираше седалището на фармацевтична фирма "Жантикс". В мига, в който беше научила името на единствения посетител на Пациент 488, бе взела решение да замине за Франция. Малко преди да отиде на летището, се бе отбила у сестра си и бе притиснала племенницата си Мойра до сърцето си. Бе ѝ дала портрета, който бе нарисувала сама, и към него бе прибавила рокля, която бе открила на един дизайнерски сайт. Роклята бе уникат. Очарованото момиченце бе казало на Сара, че би искало тя да бъде неговата втора майка. Джесика, сестра ѝ, бе апострофирала дъщеря си с думите, че леля ѝ Сара скоро ще има достатъчно грижи със собственото си бебе. После се бе ядосала на себе си заради този постоянен натиск, който упражняваше върху Сара, но нямаше време да се извини. Сестра ѝ бе тръгнала, защото бързаше за полета.
Беше си взела билет за първия полет от Осло до Париж. На другия ден по обяд бе информирала Стефен Карлстрьом за пътуването си. Той се бе съгласил тя да замине, при условие че потърси помощта на френската полиция. Сара го бе послушала и бе поискала от полицията сведение за Шарл Пакрен, директора на "Жантикс", а също и за Адам Кларънс. Само че френските служби, които осигуряваха подобна информация, бяха задръстени от работа след атентатите и ѝ бяха отговорили учтиво, че молбата ѝ може да бъде изпълнена, но в разумни срокове.
Когато таксито ѝ спря пред монументалната стъклена кула, на върха на която царстваха инициалите на фирмата, Сара вече знаеше, че няма да получи никаква подкрепа на френска територия. И че трябва да действа сама. Плати таксито, като си помисли, че цените са се покачили сериозно от времето на последното ѝ посещение. Прекоси покритата с бежови плочки широка площадка пред сградата, в чийто център бликаше вода от претенциозен фонтан, изобразяващ рога на изобилието. Блъсна въртящата се врата и се приближи към будещия смущение импозантен и лъскав плот по средата на приемната. Посрещна я истинска професионалистка, която ѝ се усмихна. В ухото си младото момиче имаше едва забележима слушалка, която не нарушаваше съвършенството на кока му.
— Добър ден, казвам се Сара Геринген, инспектор от Осло. Бих искала да се срещна с господин Адам Кларънс, ако обичате.
Младата жена изглеждаше учудена.
— Адам Кларънс ли?
Сара кимна утвърдително. Знаеше, че говори френски с лек акцент, но като че ли причината за предпазливостта на момичето се криеше другаде. То заблъска по клавиатурата и смръщи вежди.
— Странно, не намирам това име… Кажете ми го буква по буква.