— К-ларънс! И Адам като в Библията.
Момичето от рецепцията написа името много пъти и накрая вдигна обезсърчено глава:
— Вижте, няма такова име в картотеката.
Сара не очакваше подобен отговор. Нима Леонард Сандвик я бе излъгал? Възможно ли беше Адам Кларънс наистина да не работи тук, или момичето имаше инструкции да го крие. Така или иначе, трябваше да изясни нещата.
— В такъв случай бих желала да се срещна със завеждащия дирекция "Човешки ресурси", ако обичате. Има нещо, което трябва да изясня.
Момичето се поколеба.
— Имате ли среща?
— Съмненията ви са основателни. Нямам среща. Но мисля, че човекът, който заема тази длъжност, ще намери начин да се освободи, за да отговори на въпросите ми.
Притеснена от студенината на инспекторката, девойката от рецепцията загуби професионалната си усмивка и набра някакъв вътрешен номер. Обясни накратко положението и затвори. Професионалната ѝ усмивка цъфна отново върху устните ѝ.
— Директорката ще слезе, за да се срещне с вас. Ако обичате, изчакайте няколко минути в салона — каза тя, посочвайки голямо помещение с удобни бели дивани, скрити зад зелени растения с тропически размери.
Сара потъна в един диван. Не бе чакала и три минути, когато се появи жена на около петдесет години с къси руси коси, мъжка походка и протегната ръка.
— Добър ден. Аз съм Силви Шамброн, директор "Човешки ресурси" в "Жантикс". Как мога да ви помогна, инспектор Ге… ринг… ген…
Сара пренебрегна протегнатата ръка.
— Добър ден! — отговори и показа значката си. — Търся Адам Кларънс, който трябва да работи при вас.
Директорката на "Човешки ресурси" не хареса поведението на Сара, но запази професионалното си поведение.
— Така ми каза и служителката ни от приемната. Имате право, господин Кларънс наистина работеше при нас. Но за нещастие той почина.
Сара не знаеше какво точно изпита след чутото: разочарование или подозрение. За първи път маската на безразличие изчезна от лицето ѝ.
— Съжалявам, че ви го съобщавам по този начин — поде директорката със съкрушен израз на лицето. — Той претърпя катастрофа с кола преди малко по-малко от година. Всички тук бяхме натъжени от смъртта му. Той бе много компетентен в работата си и много добър човек.
Сара не вярваше на ушите си. Разследването ѝ не можеше да приключи по този начин.
— Сигурно има семейство… съпруга?
— Съжалявам, но жена му също загуби живота си в катастрофата — въздъхна служителката на "Жантикс".
— Ами родители?
— Вижте, той бе много близък с брат си. Уреждах с него погребението. Той е журналист и писател. Имам личния му телефонен номер. Ако желаете, ще ви го дам.
— Да. Моля ви.
Директорката на "Човешки ресурси" пробяга многократно лентата с телефони в смартфона си, преди да намери номера, който търсеше.
— Казва се Кристофър Кларънс. Ето и директния му телефон във вестника, където работи.
Сара записа номера в телефона си.
— А мога ли да ви попитам по каква причина търсите Адам Кларънс, за да я съобщя на нашия директор Шарл Пакерен? — осмели се да попита директорката.
— Не. Съжалявам.
— Да, разбирам. Мога ли да съм ви полезна с още нещо?
Сара размисли. Смъртта на Адам Кларънс не променяше с нищо факта, че фармацевтична фирма "Жантикс" е произвеждала и доставяла криминално LS 34 в психиатрична болница "Гаустад". И че тя трябваше да открие причината. Но защо да говори с директора, след като нямаше никакво доказателство за връзките между "Гаустад", LS 34 и лабораторията? Необходимо бе най-напред да открие следа от производството на препарата в тази компания или явни връзки между болница "Гаустад" и "Жантикс". Никой съдия нямаше да ѝ разреши да се рови в работата на фирмата без наличието на убедителни доказателства. Сара не разполагаше с никакво средство, за да накара директора да проговори. Оставаше ѝ само възможността да проучи една следа…
— Не, благодаря.
Когато излезе от сградата, Сара осъзна, че сърцето ѝ бие прекалено силно. До този момент нито за миг не се бе съмнявала, че ще успее да разнищи случая. Само че какво би станало, ако се провали? Щеше ли да бъде принудена да се завърне безславно в Осло и да се изправи лице в лице със самотата и хаоса в живота си?
Набра номера на Кристофър Кларънс. Изцяло погълната от страховете си, тя не забеляза паркираната кола при изхода на паркинга. Вътре седяха двама мъже, които наблюдаваха кой влиза и излиза от офиса на "Жантикс", готови да потеглят веднага щом разпознаеха техния човек.
13