Мястото би изглеждало запуснато, ако мигащите светлини на две патрулни коли и един ван на криминалистите не осветяваха стените на сградата.
Сара спря. Двигателят на колата ръмжеше под капака, а ауспухът кашляше и бълваше кълбенца пушек.
— Пристигнахме — оповести съдебният лекар с глас, в който Сара долови колебание.
Тя отново подкара колата и двамата преминаха под арката от ковано желязо на входа. Сара различи надписа, наполовина затрупан от снега: "Психиатрична болница "Гаустад".
2
Сара угаси мотора. Навън мразовитият въздух се бе спуснал върху колата като хайка кучета, готови да се нахвърлят върху плячката си.
— Хайде, да вървим.
Тобиас Лоустур напусна хладната кола и се приближи до входа на сградата, като проклинаше ледения студ.
С ръце на волана Сара се опита да успокои полуделия си пулс, като контролираше дишането си. Само че упражнението предизвика обратен ефект. Тревогата стягаше гърлото ѝ като здраво намотано кълбо. Сякаш невидим палач се мъчеше да я задуши. Защо? Защо трябваше да идва тук днес? Набра кода и отвори жабката. Вътре имаше чифт белезници, които тя сложи в задния си джоб. А зад пистолета ѝ НК РЗО[7] се криеха полицейска сигнална лампа, пакетче дъвки и опаковка транквиланти. Погледна за миг пакетчето и взе едно драже, а после заключи жабката. Оправи яката на пуловера си, закопча якето си догоре и излезе от колата. На няколко крачки пред нея съдебният лекар напредваше едва-едва в снежната нощ и при всяко издишване от устата му излизаше пара. Със същата походка Сара затътри крака след него, осветявана от примигванията на лампите на полицейските коли и слабата светлина, процеждаща се през прозорците на болницата. Подметките на ботите ѝ предпазливо мачкаха снежната пудра, когато вик или по-скоро жално стенание, примесено с болка и гняв, проби нощта. Идваше от един неосветен прозорец на първия етаж.
— Ех, дявол да го вземе — прошепна съдебният лекар, когото Сара току-що бе настигнала, — аз прекарвам времето си сред мъртъвци, но не знам дали имам смелостта да работя в лудница. Особено пък в тази, като знам каква слава ѝ се носи…
Докато учеше криминална психология, Сара бе разбрала, че това медицинско заведение държеше зловещия рекорд на Европа по лоботомии. През четиридесетте години такива са били направени на триста пациенти. По онова време са смятали, че могат да облекчат мъките на хора, страдащи от шизофрения, епилепсия или депресия, като им изрежат част от мозъчните влакна.
Сара си спомняше описанието на този варварски метод, при който вкарвали нещо като острие на шило за лед между очната ябълка и клепача, докато се забиело в костната стена. С един удар на чука хирургът му помагал да премине през черепната кутия и да проникне във фронталния лоб на мозъка. Тогава задействал дръжките на инструмента и започвал да "мете" с отмерени движения, които отрязвали част от мозъчните окончания. В повечето случаи на болния се инжектирала само местна упойка и той губел съзнание от болката или пък от конвулсиите, предизвикани от изрязването на нервните окончания. Някои пациенти умирали по време на интервенцията, а онези, които оцелявали, били обречени да вегетират — без въображение, любопитство или интерес към живота, без никакви желания. Но за лекарите те били излекувани. Агресивността и кризите, които ги измъчвали, изчезвали. Изпращали ги по домовете им и те вече не представлявали никаква опасност за обществото… По-късно Сара научи, че по онова време американското правителство видяло в тази практика начин да намали престоя на душевноболните в специализираните лечебни заведения и в резултат на това — възможност да се направят икономии в бюджета. И официално подкрепило лоботомията.
Сара нямаше търпение да влезе в болницата, за да може час по-скоро да излезе от нея. Така че задмина съдебния лекар, който не бързаше толкова. Когато минаваше под внушителния свод на главния вход, имаше чувството, че влиза в църква. Пропъди доколкото можеше обзелия я страх и решително бутна едното крило на дървената врата с орнаменти. Озова се в зала, чиито стени бяха високи като на катедрала.
Срещу нея, на двадесетина крачки, имаше внушителна приемна, отделена с плот от акажу, а вляво се виждаше вита стълба. В дъното на залата, зад приемната, имаше стъклена врата, а зад нея се загатваха силуетите на хора в бели престилки. Навсякъде се усещаше натраплива миризма на почистващи препарати. Една жена, очевидно задължена да приема посетителите, бе станала при влизането им. Бе най-много на двадесет години. Неуместната ѝ за случая усмивка издаваше липсата на опит. Сара прекоси залата. Токовете на ботите ѝ отекваха по пода, настлан с бели и черни мраморни плочи. Със студенина, която бе в хармония с походката ѝ, тя представи картата си на инспектор от Националната служба за криминални разследвания.
7
Изключително добър пистолет на немската фирма "Хеклер&Кох", пуснат в обращение през 2006 г. — Бел. прев.