— Ще повърнеш, ако ядеш, нали?
— Не, но ще имам повече апетит, ако дремна малко.
— Окей!
— Хайде, върви да кажеш "добър ден" на баба…
Малкото момче хукна по пътеката с белите камъчета към баба си, която току-що бе излязла на вратата. Разтвори ръце и прегърна внука си, като че ли не го бе виждала от година, въпреки че идваше всяка неделя на обяд… После детето влезе в къщата, като викаше дядо си.
Кристофър също се приближи.
— Добър ден, мамо — каза той и я прегърна сърдечно.
— Здравей, скъпи. Я ме погледни. Имам чувството, че си отслабнал… Ако знаех, щях да приготвя повече неща за ядене.
— Ама че трагедия. Ще трябва дълго да се изповядваш утре в църквата заради такава голяма грешка!
— Я не се подигравай! — възрази майка му, като мърмореше мило. — Ако нямах вяра, не знам как щях да оцелея след смъртта на Адам. Така поне си казвам, че е някъде там и че е добре.
Кристофър кимна, докато гледаше майка си с обич. Беше на около шестдесет години, с кестеняви коси и малко тъмна кожа. Вдъхваше доверие и спокойствие. Дискретна и великодушна, тя бе от онези християнки, които намират в религията не висша сила, на която да се подчинят, а начин да изразят човечността си. Като дете Кристофър се бе привързал към вярата, но когато другарите му от часовете по катехизис го попитаха какъв подарък е пожелал за първото си причастие, бе започнал да си задава въпроси. И тогава се появи скептицизмът, който щеше да се превърне в начин на мислене. Решението му бе разгневило баща му, но майка му бе успяла да го успокои, за да даде възможност на сина си да направи свободен избор в живота. Бе му казала: "Вярвай в каквото си искаш, защото си мило момче".
— Симон като че ли се чувства добре — каза възрастната жена.
— Зависи от деня, но в момента е добре. Вечер е по-замислен.
Влязоха в къщата и Кристофър усети неизменната миризма на супа и чу тиктакането на големия стенен часовник, с което бе израснал. Верен на навика си, баща му бе седнал в креслото си и сгъваше вестника, за да прегърне Симон, който тичаше към него.
— Гладен съм — каза момчето и сложи глава върху корема на дядо си…
— Чудесно! Какво съвпадение, и аз също — отвърна дядото, хвана го през кръста и го вдигна, сякаш се канеше да го изяде.
Симон започна да вика и да се смее с цяло гърло. Едуард го пусна на земята и стана от креслото, като въздъхна дълбоко.
— О, деца… Добре, че ти и брат ти бяхте по-спокойни като малки — каза той, без да обърне глава към сина си.
Кристофър без малко не му отговори каква бе причината: бяха разбрали бързо, че ги чака плесница, ако вдигат шум. Само че се въздържа. Откакто Адам бе умрял, не бе добре да уреждат стари сметки. Едуард не отиде да каже "добър ден" на сина си, а се отправи направо към трапезарията.
— Хайде да обядваме, Маргьорит!
— Толкова е доволен да види внука си — извини се Маргьорит, когато видя разочарованието на Кристофър. — Не му се сърди…
— Не се безпокой…
Кристофър гледаше как баща му върви към масата с бодра походка въпреки седемдесет и петте си години и въпреки инфаркта, който бе изкарал преди няколко години. Но като се вгледа добре, забеляза, че сбръчканото и малко съсипано лице на баща му бе увеличило бръчките си. Като че ли прекарваше времето си да се мръщи и да съсипва кожата си с последиците от дълбоки размишления. Може би страдаше повече заради смъртта на сина си, отколкото показваше… Но дори да бе така, предпочиташе да умре, вместо да го признае.
— Ами ти как си? — Маргьорит попита Кристофър, когато стигнаха кухнята.
— Просто съм малко уморен. Имах много лекции тази седмица, а Симон сънуваше кошмари, заради които нощите бяха малко тежички. Така че, по изключение, бих искал да си почина малко горе…
— Къде "горе"?
— В стаята на Адам.
Майката на Кристофър остави яденето, което носеше към кухнята, и очите ѝ се замъглиха. Кристофър усети, че мъката стяга гърлото му, и я притисна до гърдите си.
— Съжалявам. Не исках…
— Не, не, не казвай това. Щастлива съм, че ще отидеш в стаята на брат си. Опитах се да я запазя такава, каквато си беше. Ще видиш, че някои от дрехите му са в гардероба. Има и кашони с някои неща. В единия са книгите, които бяха натрупани до нощното му шкафче. Помислих си, че са последните, до които се е докосвал, така че ги запазих. Всички останали продадох.
Кристофър кимна с глава развълнуван, но и малко обезпокоен от силния характер на майка си, благодарение на който тя успяваше да се разпореди с вещите на сина си.
— Знам колко се обичахте — добави тя. — Върви. Ние ще се занимаваме със Симон.