Кристофър излезе от кухнята и се отправи към стълбите, които водеха към първия етаж, когато баща му го повика.
— Мисля, че разбирам желанието ти да не си с нас, но би могъл да кажеш молитвата — каза Едуард и премести една чаша.
Кристофър вдигна очи към небето.
— Знаеш много добре, че това е навик, който баща ти носи от американските си корени — прошепна майка му, като незабележимо го дръпна за ръката. — И че там на всеки член на семейството му идва редът да каже молитвата. Така че направи усилие. Не си длъжен да употребяваш религиозни думи…
— Ами хайде тогава, да благословим храната — каза Кристофър и седна.
Майка му и баща му сплетоха ръце като за молитва и затвориха очи. Кристофър срещна погледа на Симон, който бе любопитен как чичо му ще излезе от положение.
— Боже, благодаря ти за вкусното ядене, сготвено с любов от света Маргьорит, което скоро ще бъде смелено от неблагодарните ни стомаси, а те у някои от нас са добре угоени… Амин. За яденето…
Симон избухна в смях под съучастническия поглед на Кристофър, но смехът му бързо заглъхна. Чинията под ръката на Едуард бе потреперила. Кристофър не можеше да се начуди как въпреки възрастта си баща му се отнасяше, към него със същата строгост, както, когато бе дете.
— Никой няма право да обижда религията под моя покрив — отсече Едуард, но овладя гнева си. — У вас прави каквото искаш, но тук винаги сме тачили Бога и това няма да се промени.
Маргьорит сложи ръка върху тази на съпруга си, за да му подскаже, че трябва да се успокои. Ако Симон не бе тук, Кристофър щеше да каже на баща си, че вече не може да му говори с този тон. Само че момчето не трябваше да вижда как малкото му останало семейство се разпокъсва. Кристофър преглътна възмущението си и се извини за несръчността си, а после, под претекст че е уморен, се качи на първия етаж. Но преди това, за да разведри атмосферата, поговори за големите успехи на Симон по английски език.
На площадката миризмата на супа изчезна, но пък се появи тази на восък, с който бяха намазани дървените стълби. Вдясно една дълга стая изпълняваше ролята на таван, където бяха натрупани всички спомени от пътуванията на родителите му. А вляво коридор със зелени тапети водеше към стаите. В дъното бе стаята на родителите му, а от двете страни на коридора — неговата, която баща му бе превърнал в кабинет, и отсреща — стаята на Адам, която майка му бе настояла да си остане непокътната, след като бе напуснал дома на тридесетгодишна възраст.
Кристофър не бе стъпвал там от години. Влезе и не можеше да каже кое го смути повече — впечатлението, че нищо не се бе променило, или пък маниакалната грижа, с която майка му бе подредила стаята… Като че ли искаше всичко да е наред за деня, когато Адам ще се върне у дома.
Леглото бе оправено, нямаше и прашинка по нощната масичка, стария гардероб в рустиков стил и малкото бюро до прозореца. Мокетът в кралско синьо бе наскоро почистен с прахосмукачка, а сините тапети все още миришеха на препарата, с който са били почистени. В библиотеката колекциите от комикси заемаха почетно място, а медицинските му книги бяха подредени тематично.
Пред инспекторката Кристофър бе дал вид, че знае къде и какво да търси, но сега, когато влезе в стаята на Адам, се чувстваше обезоръжен и безпомощен, а и хипотезата, че брат му е бил убит, му изглеждаше нереална. Без никакво желание той повдигна няколко книги, погледна зад комиксите и ги разгърна един по един, като се надяваше да види в някой от тях къс хартия с бележка. Легна на земята, за да погледне под леглото, а после прерови ксерокопията от лекциите по медицина, а също и химикалките.
Реши се да отвори и гардероба, който заемаше голяма част от стената. Вътре бяха всички дрехи на Адам, които носеше, когато все още живееше при родителите им. Бяха изгладени, сгънати и подредени, а между тях имаше лавандулови ароматизатори. В долната част на гардероба имаше кашони, на които пишеше: "Случаите "Велизи" — да не се изхвърлят!"
Нима майка му бе запазила и вещите му на възрастен човек? Заинтригуван, Кристофър извади кашоните и ги сложи върху мокета. После коленичи и отвори първия. Най-отгоре имаше пластмасова кутия. Кристофър позна почерка на Натали — "Снимки от сватбата ни". Имаше безброй снимки, които Кристофър прехвърли набързо. Видя се облечен в костюм. Бе прегърнал брат си през раменете и двамата се усмихваха срещу обектива. Кристофър не се бе въздържал и бе направил на брат си заешки уши. А после — и една доста лична снимка, направена малко преди Адам да тръгне към олтара. Адам и Кристофър бяха допрели челата си и всеки държеше с ръка тила на брат си. Кристофър си спомняше, че Адам изпитваше страх. Страх да не се разруши връзката, която ги свързваше. Но Кристофър го бе убедил, че нищо няма да ги раздели, а също и че съюзът с Натали, жената, която обичаше, ще го направи щастлив. Адам бе чакал твърде много, преди да се наслади на това щастие. Кристофър бе добавил още колко е щастлив, че Адам се жени преди него, защото в детството все му повтаряха, че закъснява в сравнение с брат си… Кристофър затвори кутията и извади куп хартия и тетрадки, завързани заедно. Това бе целият ученически живот на Адам. Бележници с унизителни забележки от рода на "Ученик с много способности, но пък по-малко сериозен в сравнение с брат си", "Много възможности, но твърде малко воля", а също и мотивационни писма, които показваха, че Адам е открил доста по-късно професията, която го вдъхновяваше… Нямаше нищо, което Кристофър вече да не знае…