Розовите мраморни плочи на входното фоайе бяха толкова безупречно лъснати, че отразяваха силуетите им с блясъка и сиянието на водна повърхност. Нямаше никакво съмнение, че на това място идваха богати хора. В ъглите на помещението дискретно стояха двама пазачи. Зад плот от акажу седяха трима служители: двама бяха заети с клиенти, а третият ги подкани с усмивка да отидат при него. Бе мъж на около тридесет години. С костюм и вратовръзка и с безупречно сресани коси, много слаб, той им се усмихваше със съвършена професионална усмивка. Движенията му бяха точни, педантични, сякаш заучени специално, за да будят, доверие у клиентите.
Кристофър постави ключа от сейфа върху плота.
— Добър ден. Аз съм господин Кларънс и бих искал да получа достъп до сейфа си, ако обичате.
— Разбира се.
Човекът бегло погледна към монитора на компютъра, скрит под плота.
— Добре… Ще слезем в залата със сейфовете.
Кристофър се почувства по-добре, но усещаше, че Сара е напрегната.
Защо? Та най-трудното бе минало. Не му бяха поискали документ за самоличност.
— Само че — заговори служителят от рецепцията, като движеше пръст по една линия върху екрана на компютъра — съжалявам, но сейфът е поименен и на госпожата няма да бъде разрешено да ви придружи. Искате ли едно кафе или един чай, докато чакате?
Сара отклони предложението с поклащане на глава. Кристофър, който бе потреперил, чувайки думите "само че", си отдъхна отново.
— Добре — заключи човекът. — Можем да вървим. Липсва само вашият документ за самоличност.
С протегната ръка служителят продължаваше да гледа Кристофър с вежливата си усмивка.
— Аз…
С крайчеца на окото си Кристофър бе погледнал към двамата пазачи и му се бе сторило, че са мръднали от местата си.
— Господин Кларънс, има ли някакъв проблем?
— Слушайте — започна да обяснява Кристофър, — аз съм братът на Адам Кларънс, който почина преди година. Намерих този ключ сред нещата му и дойдох да взема оттук онова, което му принадлежи. Ето, това е всичко.
Банковият служител размени поглед с двамата пазачи и видимо се смути.
— Съжалявам… Трябваше веднага да ми кажете за тази… ситуация. Освен ако… Почакайте. Мога ли да видя документа ви за самоличност, моля?
Кристофър попита Сара с поглед как трябва да постъпи, а тя кимна в знак на съгласие.
— Защо? — попита Кристофър.
Мъжът от рецепцията на банката гледаше екрана на компютъра си, сякаш нещо там го интересуваше особено много.
— Ами защото може да се окаже, че не съм видял нещо…
Кристофър подаде личната си карта.
— Благодаря — каза служителят и я огледа внимателно.
Пръстите му препускаха по клавиатурата и след малко той кимна съучастнически с глава, а после върху устните му се появи широка усмивка.
— Извинете ни за това недоразумение, господин Кларънс — каза той. — Не бях видял, че брат ви е регистрирал пълномощно на ваше име за отваряне на сейфа. Последвайте ме, ще ви отведа в залата. Госпожо, вие можете да изчакате тук.
Кристофър имаше усещането, че подът под краката му ще се разтвори. Обърна се към Сара, която току-що бе въздъхнала с дълбоко облекчение.
Служителят поведе клиента си към мраморните стъпала, които водеха към подземията на банката. Кристофър трябваше да адаптира зрението си към слабата светлина на лампичките по пода. Пристигнаха в малка чакалня с кожени дивани и масичка, върху която имаше няколко списания по финанси и луксозни недвижими имоти, както и три бутилки минерална вода. Двама пазачи със скръстени на гърба ръце стояха пред тежката кръгла врата, водеща към личните сейфове.
— Отивам за втория ключ от сейфа на брат ви, господин Кларънс, за да можем да го отворим — заяви служителят. — Бъдете така добър да ме изчакате, ще се забавя само няколко секунди.
Служителят изчезна през една малка врата, а Кристофър се настани на един от диваните. Чакането го зареди с още напрежение. Бе крайно учуден, че Адам е предвидил пълномощно за него. За да го направи, значи се е чувствал застрашен. Кристофър се опита да успокои дишането си. Опасността ставаше все по-обозрима. Помисли за Симон.
— Добре ли сте, господин Кларънс? — попита служителят. — Искате ли чаша вода?