— Ето това е накратко всичко, което се знае за този позорен проект, спрян окончателно едва през хиляда деветстотин осемдесет и осма година.
В продължение на няколко минути се чуваше само шумът от мотора и от движещите се по асфалта гуми.
— Пристигате след двеста метра — извести гласът на джипиеса.
Вече нямаше никакво осветление на пътя и светлината на фаровете правеше мрака на гората да изглежда още по-дълбок.
— Ще спра пред входа на къщата и вие можете да тръгнете за дома си. Съгласен ли сте?
Кристофър кимна с глава.
Сара намали скоростта, докато гледаше номерата върху фасадите на сградите. След като мина покрай една къща, която изглеждаше безкрайна и ги отдалечи от другите, откриха номер 23. Цифрите бяха от ковано желязо и се намираха на върха на високата желязна врата. От другата страна на решетките се отгатваше алея, която водеше към къщата. От двете ѝ страни имаше ели.
— Пристигнахме… Хайде, прибирайте се у дома.
Сара угаси мотора и излезе от колата. Студеният нощен въздух я удари право в лицето. Погледна към желязната врата, докато се питаше дали Пакрен щеше да ѝ отвори, или трябваше да се промъкне вътре тайно. Тогава забеляза, че вратата е полуотворена. Кристофър излезе на свой ред от колата, за да я заобиколи и да седне зад волана.
Не бе направил и три крачки, когато чу шум зад гърба си.
— Пазете се! — извика Сара.
Само че той не бе трениран колкото нея. Едва успя да се обърне, когато удар по главата го запрати върху капака на двигателя. От устата му шурна кръв и той почти припадна. Хвана се за вратата в момента, когато нападателят му се канеше да му забие нож в корема. Сара се плъзна по капака и стигна точно навреме, за да извие ръката на убиеца.
— Бягайте! — изкрещя тя на Кристофър.
Напълно объркан, с помътнял поглед и непоносима болка в главата, Кристофър се отправи в посоката, където го водеха краката му. Като се клатушкаше, се хвана за решетките на входната врата. Промъкна се, без да мисли и без да знае къде отива. Бе поел по първия изпречил се пред очите му път, за да избяга от смъртта.
Заслепен от болката и тъмнината, усети как клоните драскат лицето му и чу шум от борба и счупени стъкла зад гърба си. Спъна се в един корен и падна в калта.
— Тичай! — изрева Сара, а после извика от болка.
По лицето му се стичаше кръв, но Кристофър се изправи. Опита се да върви, като залиташе, и отново се срути на земята. Надигна се, но пак падна. С последни сили запълзя в калта, стигна до някаква горичка и отпусна глава на земята, стенейки. Чу приближаващи се стъпки. Нямаше време дори да помръдне, когато листата над главата му се раздалечиха. Кристофър инстинктивно покри лицето си с ръце.
— Аз съм — прошепна Сара.
— Мамка му, помислих си, че…
Сара клекна до него, като си поемаше дъх.
— Как се чувствате… как се чувстваш? — прошепна тя.
Кристофър трудно можеше да анализира състоянието си.
Челото му пулсираше, сякаш щеше да се пръсне.
Сара огледа лицето му.
— Натисни силно върху раната, ей тук, върху челото, за да спреш кръвта, и говори по-тихо…
— Къде е оня тип, дето ни нападна? — прошепна Кристофър, докато притискаше с длан раната си.
— Обезвреден.
Той я погледна така, сякаш тя не бе човешко същество. Как ли се бе отървала от човек, който се бе опитал да го убие?
— Очевидно не всички имаме еднакъв шанс да оцелеем. Смятате ли… Смяташ ли, че има и други?
— Вероятно.
— Кой бе това? Някой от хората на Пакрен?
— Бих се учудила. Ако се съди по татуировките върху ръцете му, този тип е от руската мафия — прошепна Сара. — А освен това вратата не бе отворена, а разбита. Този тип е влязъл у Пакрен чрез взлом.
— Наистина е странно. Кой друг освен нас би могъл да има сметки за уреждане с директора на "Жантикс"?
— Хубав въпрос, но нямаме време да разсъждаваме. Засега няма да се връщаш при колата и ще стоиш близо до мен. Този тип със сигурност не е дошъл сам и вероятно има други, които бродят в околностите. Не знам дали късметът ни ще проработи втори път и дали ще успеем отново да им се измъкнем…
Сара прегледа раната на Кристофър. Кръвта бе спряла и бе започнал да се образува хематом.
— Ако не се движиш и не се вълнуваш прекалено, нещата ще се оправят.
Сара протегна ръка на Кристофър, за да му помогне да се изправи, и извади оръжието, което бе взела от нападателя. Насочи го към земята и тръгна с отмерени крачки към къщата. Старинна къща, която отдалеч приличаше на ловна хижа.
Двамата излязоха от прикритието на листака и тръгнаха предпазливо по тревата на огромната градина. Луната бе наполовина пълна и им даваше възможност да виждат на десетина метра около себе си. Оттук нататък на помощ идваше въображението. Впрочем пред тях стоеше неподвижен силует. Като се убедиха, че наистина не помръдва, двамата внимателно го заобиколиха. Облечена във вееща се на вятъра туника, статуята ги гледаше презрително от височината на целия си ръст. Кльощавото ѝ лице бе скрито под качулка, показалецът на едната ѝ ръка сочеше напред, а другата държеше коса.