— Сега! Веднага! — изрева тя.
Кристофър се опита да тича отново, препъна се, падна, чу нова престрелка, стана и хукна по пътеката, която водеше към входа. Тичаше с ръце върху лицето си, без да обръща внимание на клоните, които постоянно го драскаха и шибаха. Когато най-после стигна до желязната врата, хукна право към колата, отключи я и потегли светкавично.
Измина десетина метра и чак тогава погледна в огледалото за обратно виждане. Надяваше се Сара да тича след него, но видя само един от преследвачите да изскача между дърветата. Кристофър направо смаза педала за газта. С вкопчени във волана ръце измина петнадесетте километра до бащиното си жилище, обладан от кошмарна тревога. Който и да бе този Натаниел Евънс, не можеше да живее на адреса на родителите му. Имаше някаква грешка. Пакрен е искал да си отмъсти за разкритията на Адам, като предизвика убийството на цялото семейство. Това бе единственото възможно обяснение.
Най-сетне Кристофър пристигна до старата къща, зидана с камъни и чакъл[19], паркира бързо, излезе от колата и се хвърли към входната врата. Без малко не падна върху мокрите плочи на площадката, извади ключа от дома на родителите си и отводи вратата. Без да се тревожи от шума, който вдигаше, се качи на първия етаж, прекоси тичешком коридора и отвори вратата на кабинета на баща си. Въздъхна с облекчение, когато видя покрития със завивки Симон на дивана. Кристофър укроти дишането си, приближи се до малкото момче и го погали по косата.
— Симон — прошепна му той, — съжалявам, че те будя посред нощ, но трябва да заминем. Веднага.
Без да му даде време да се опомни, Кристофър го хвана за ръката и го вдигна от леглото.
— Не… уморен съм — простена детето.
— Знам. Ще спиш вкъщи. Хайде, ела.
Симон седна в леглото с подути от съня очи, а после се изправи. Кристофър започна да го тегли за ръката към вратата на стаята.
— Ами нещата ми? — изхленчи Симон.
— Ще се върнем да ги вземем. Хайде, ела.
Двамата излязоха от стаята. Симон погледна Кристофър и смръщи вежди.
— Защо имаш кръв по лицето?
В бързината Кристофър бе забравил раната си и ужасяващия си вид с подутините по лицето.
— Ами, ударих се, много съм глупав. Ще ти разкажа в колата. Ще видиш, интересно е. Хайде, тръгваме — каза той, докато побутваше детето, което ситнеше пред него.
Колко ли време имаше, преди да се появят убийците? И дали Сара бе успяла да ги обезвреди? Или бе загинала? Въпреки че му бе трудно да приеме подобна хипотеза, трябваше да прояви практичност, ако искаше да спаси Симон и родителите си. Следователно, трябваше да действа, все едно Сара бе мъртва и убийците щяха да са тук всеки момент.
— Моля те, Симон, побързай!
— Ама къде отиваме?
Кристофър отвори вратата на спалнята на родителите си и бързо разбра, че в леглото бе само майка му.
— Мамо, мамо, събуди се!
Майка му винаги спеше тежко и Кристофър трябваше да я разтърси втори път. Тогава Маргьорит се стресна и се събуди.
— Свети Боже, Кристофър, какво правиш тук? Какво става?
— Ела с мен. Не трябва да оставаме повече тук.
— Какво, ама да не си се побъркал?
— Мамо, довери ми се или рискуваш да те убият.
— Да ме убият ли? Боже, какво ти е на лицето? — попита тя, обзета от паника, докато отмяташе завивките.
— Казвам ти да ми повярваш и да дойдеш с мен — загуби търпение Кристофър, като поглеждаше през прозореца, за да види дали не бе пристигнала някаква кола.
В този момент майка му осъзна, че и Симон е в стаята.
— Симон, скъпи, добре ли си? — попита тя момчето и го погали по бузата.
Малкото момче направи гримаса и извърна глава. Кристофър не даде възможност на майка си да се помайва, а я хвана за ръката и я повлече извън стаята. Пресякоха бързо коридора и слязоха по стълбите.
— Ама какво става? Кой ще ме убие?
— Къде е татко? — прекъсна я Кристофър.
— Не знам. Сигурно е отишъл да пие чаша мляко и да си чете вестника както всеки път, когато не може да спи.
Като слезе долу, Кристофър погледна през шпионката на вратата. Все още нямаше никаква кола освен неговата. Майка му го дръпна за ръката.
— Кристофър, обясни ми!
— Знам, че приличам на луд. И аз щях да помисля същото за себе си, ако можех да се видя отстрани в този вид… Само че току-що открих доказателства. — И той зашепна в ухото на майка си, за да не чуе Симон. — Катастрофата с Адам не е била нещастен случай. Бил е убит.
Маргьорит закри устата си с ръка и тихичко извика. Беше шокирана.
— Ще убият и нас, ако останем тук — добави Кристофър.
19
Характерна зидария за къщите в предградията на Париж и Парижкия басейн на хора с добри възможности през периода 1880–1930 г. — Бел. прев.