Канеше се да излезе, когато чу гласа на баща си:
— Къде отивате?
Кристофър се завъртя на петите си. Баща му стоеше в хола, облечен в халат.
— Едуард, слава богу, че си тук! — възкликна Маргьорит. — Кристофър казва, че ще ни убият, ако останем тук, и че ще трябва да заминем…
Като чу думите на баба си, Симон се притисна до чичо си.
— Какво става, Кристофър? — попита Едуард.
Кристофър огледа баща си и в очите му се наби една подробност. Носеше обувки, а не пантофи. И ако човек се вгледаше добре, щеше да види, че бе облечен под халата.
— Попитах те нещо, Кристофър! Защо отвеждаш Симон и майка ти? — повтори Едуард с властния си глас.
— Тръгваме — побърза да каже Кристофър, като хвана ръцете на майка си и на Симон. — А ти — добави той, — прави каквото искаш, но знай, че едни типове, с които не пожелавам на никого да се срещне, са на път за нашата къща и търсят някой си Натаниел Евънс.
Докато майката на Кристофър гледаше сина си с неразбиращ поглед, Едуард не трепна. Само че Кристофър бе сигурен, че в погледа му бе прочел страх.
Маргьорит се отскубна от ръката на сина си.
— Спри! — каза тя. — Нищо не разбирам.
— Ела, мамо, умолявам те, довери ми се.
Маргьорит хвърли смаян поглед към съпруга си. Едуард ѝ направи знак да се приближи. Кристофър видя, че тя се колебае, и сърцето му се сви.
Тогава чуха да се затръшва врата на кола до къщата. Кристофър помъкна Симон към стъклената врата, водеща към градината. Но бе направил само три крачки, когато входната врата се отвори с трясък. По-дребният от двамата мъже, които измъчваха Пакрен, нахлу в хола и сграбчи грубо ръката на майката на Кристофър, а после опря дулото на оръжието си в челото ѝ.
Болката на вързаните здраво до кръв ръце не бе нищо в сравнение с факта, че гледаше страданията на Симон, когото завързаха на един стол до него.
— Симон, скъпи — прошепна му той, — всичко ще се оправи… Нали?
С наведена глава изплашеното дете кимна, сякаш се почувства задължено да се подчини на чичо си. Само че дишаше на пресекулки, а краката му нервно подскачаха.
Срещу тях Едуард и съпругата му бяха завързани на столове един до друг. Маргьорит гледаше внука си и си хапеше устните. Едуард наблюдаваше нападателя. Той измърмори няколко думи на руски по телефона, направи снимка на бащата на Кристофър, изпълни някаква заповед и остави телефона върху масата в хола, от едната страна на която бяха Симон и Кристофър, а от другата — Едуард и Маргьорит. От телефона се разнесе същият слаб и болнав глас, който Кристофър вече бе чул от мазето, където разпитваха директора на "Жантикс".
— Натаниел Евънс… Двадесет и две години, пет месеца и шест часа… Ето от колко време те търся…
Кристофър свали за миг поглед от Симон, за да види реакцията на баща си, но Едуард бе невъзмутим.
— Търся те от деня, в който успях да избягам от заведението за психичноболни, където ти и приятелите ти ме затворихте. И оттогава посветих целия си живот на една цел — да те намеря…
Майката на Кристофър потърси с очи погледа на мъжа си, но той не ѝ обърна внимание.
— О, зная много добре, че жена ти и синът ти не те познават под това име — продължи умореният глас. — Както и вероятно не знаят какво чудовище си в действителност.
Бащата на Кристофър не отговори, само гледаше със суров поглед телефона.
— Едуард, кажи ми, че това е грешка — помоли Маргьорит.
Дядото на Симон обърна глава към жена си.
— Този човек е луд. Не знам защо ме нарича така. Всичко това е…
— Натаниел — намеси се гласът. — Не си ли спомняш Лазар? Та ти прекара толкова нощи с мен: не ми позволяваше да спя и ме влачеше в залата за експерименти. Пак и пак, а аз те молех да спреш… Не може да си забравил всички тези моменти, които сме прекарали заедно. И въпреки изминалите години безпогрешно разпознавам лицето ти…
— Какво искате? — попита Едуард. — Това, което говорите, е безсмислено. Не зная кой е Натаниел Евънс. Развържете ни и намерете хората, които ви трябват!
— Забавно е, но разбирам, че се смущаваш от жена си и сина си… И аз така бих се чувствал със семейството си, ако го бях видял някога… Само че разбираш ли, през всичките години, в които ти си играеше с мозъка и тялото ми, аз издържах на мъченията, като си мислех за тях, за мига, когато ще ги видя и прегърна. А после, в деня, когато успях да избягам от гробницата, в която ме бе затворил, за да ме измъчваш, си представих как заставам пред тях: със съсипаното си тяло, празния поглед и най-вече — с изгорената си душа, в която ти ровеше с такова удоволствие, че ме превърна в призрак. И тогава си казах, че е по-добре да ме мислят за мъртъв… — Лазар млъкна и слабият му глас заглъхна.