В хола цареше тежко мълчание. Всичко изглеждаше нереално. В помещението все още се носеше миризмата на ястието от вечерята. Всяка вещ, всяка възглавничка си бяха на мястото. Само дето и четиримата бяха завързани за столове и един мъж ги заплашваше с огнестрелно оръжие.
— Какво искате? — попита Кристофър, а лицето на Симон бе станало смъртнобледо.
— Кой пита?
— Кристофър, синът на Едуард.
— Та това е вечерта на живота ми — отвърна Лазар. — Искам да видя как умира човекът, който ми причини толкова страдания. Само че преди това искам да науча истината.
— Каква истина? — попита Кристофър, раздразнен от мълчанието на баща си и разкъсващата сърцето тревога на майка си.
— Искам да знам за какво им е послужило това… На какво са били посветени тези години на мъчения, извършени върху мен. А, Натаниел? Какво търсехте? Защо ни наричате "Пациенти 488"?
Кристофър обърна глава към баща си. В погледа на стареца се четеше решителност, която напомни на Кристофър гнева, от който той и брат му толкова се бояха като деца.
— Вярно ли е всичко това? — попита го Кристофър.
Едуард стискаше толкова силно челюстите си, че мускулите му трепереха.
— Вярно ли е всичко това? Отговори!
Риданията на Маргьорит раздраха тишината.
— Истината, Натаниел! Истината! Сега! — заповяда Лазар с носовия си глас.
Въоръженият мъж в стаята следеше нервно всяко движение на пленниците.
— Признай какво си направил, Натаниел! Твърде късно е да премълчаваш истината. Освободи се на свой ред от лъжата, в която живееш от години!
— Едуард! — извика Маргьорит. — Каквото и да си направил, прощавам ти. Само му отговори! Умолявам те!
Едуард дишаше шумно.
— Може да си бил палач, садист! Само че не може да си и подлец! — подхвърли Лазар. — Не и пред жена ти и сина ти…
Кристофър видя, че лицето на баща му стана кървавочервено. Очевидно кипеше от гняв.
— Кой си ти, Лазар, че да ми даваш уроци по съвест? Та ти предаде собствената си страна! Ти уби невинни хора, за да се сдобиеш с информация! Ти измъчваше хора само за да научиш някое име, код, адрес! За теб шпионажът бе отдушник за скритата в най-потайните кътчета на душата ти перверзност…
Гласът на Едуард замря и настана мълчание. Очите на Маргьорит бяха пълни със сълзи и тя бе смъртнобледа. Въпреки че очакваше подобно разкритие, Кристофър бе смаян и го полазиха тръпки.
Палачът в услуга на Лазар гледаше лошо пленниците. Едуард си поемаше дълбоко въздух, а в очите му блестеше омраза.
— Добре, а сега, след като вече имаме признание — поде Лазар провлачено, — отговори на въпроси ми: какво търсехте при експериментите с нас? И какво открихте?
— Никога няма да узнаеш. Няма да ме накараш да предам родината си.
Кристофър гледаше баща си и не вярваше на ушите си. Маргьорит се тресеше на стола. Всяка дума на съпруга ѝ я хвърляше във все по-голям ужас.
— Знам, че ти и приятелите ти навремето бяхте големи изследователи, фантазьори, нещо като ясновидци — продължи Лазар. — Само че сега това вече няма смисъл. Давам ти последен шанс да се разкаеш, като… ми кажеш истината.
— Ще умреш в незнание — избълва Едуард.
След звучния глас на бащата на Кристофър последваха стенанията на Маргьорит. Лазар заговори отново:
— Дадох ти шанс… Сергей! — извика той.
Руснакът се приближи към Едуард и го заобиколи. После постави дулото на пистолета върху слепоочието на Маргьорит.
— Не! — изкрещя Кристофър. — Отговори му!
Сергей завъртя ръката си и натисна по-силно.
— Една норвежка инспекторка е в течение на целия случай — каза неочаквано Кристофър. — Така или иначе, ти си разкрит, не можеш да скриеш нищо. Така че му кажи каквото иска да знае.
Как баща му можеше да мълчи, когато заплашваха да убият жена му?! Кристофър забеляза, че очите на Симон бяха полузатворени и че главата му падаше върху гърдите му. Беше му лошо и щеше да загуби съзнание. Кристофър предпочете да не го буди:
— Помниш ли, Натаниел, как ми казваше да броя до три, докато заспя? — попита Лазар. — Не исках, защото знаех, че като се събудя, страданието ми ще бъде още по-ужасно от страданието, с което заспивах. Е добре, сега ще броя отново, но за теб. За да ти дам време да помислиш. Изглежда, че стресът изостря ясновидството. Така ми казваше ти навремето, преди да повториш върху мен експериментите си за хиляден път.
С очи, пълни със сълзи, и треперещо тяло, Маргьорит погледна мъжа си умолително.
— Едно — започна Лазар.