Едуард гледаше в празното пространство.
— Ти ще носиш тази отговорност! — заключи Лазар.
Сергей се отдръпна и се прицели в тила на детето. Кристофър дръпна ръцете си толкова силно от каишките, че раздра кожата си. Убиецът зареди пистолета си.
— Три! — извика Лазар.
— Спри! — каза Едуард, без да повишава глас.
Кристофър видя как пръстът на убиеца придърпва спусъка и спира точно преди да изстреля куршума.
— Слушам те — изрече Лазар с режещия си глас.
— Отговорите са в една папка, която държа тук — отвърна бащата на Кристофър.
— Къде?
— В скрина зад теб.
— Сергей, потърси го.
— Няма да успее да отвори касата. Тя е с пръстов отпечатък. И ако ти хрумне да ми отрежеш някой пръст, както правеше, когато работеше за руснаците, знай, че улавя и пулсациите.
— Сергей, развържи го и го накарай да отвори касата. Бъди нащрек.
Убиецът мина зад Едуард. С едната си ръка държеше оръжието си, насочено към главата му, а с другата разсече каишките с ножа.
— Не се опитвай да ни преметнеш, иначе ще убия първо момчето — каза руснакът.
Едуард стана бавно и се приближи до скрина от акажу, върху който имаше фигура на чайки в полет, която Кристофър помнеше още от детството си. После клекна, отвори една вратичка и извади кашони с чаши, които постави на земята. Сложи дланта си върху дигиталната стена в дъното на скрина, тя се отвори и се показа вратичката на каса. Едуард набра четирицифрения код и извади малка картонена чанта за документи с деликатност, каквато Кристофър не познаваше. После се изправи.
— Освободете Симон и сина ми — каза той, като държеше чантата с края на пръстите си.
Сергей дори не си даде труда да изчака какво ще каже шефът му, а изтръгна сивата картонена чанта от ръцете на Едуард.
— У тебе ли е? — попита с безпокойство Лазар.
— Да.
— Отвори я!
Сергей отстъпи назад и без да изпуска Едуард от очи, отвори чантата.
— Има някакъв плик.
— А какво има вътре? — подразни се Лазар.
Руският убиец разпечата плика. Кристофър забеляза, че баща му следи всяко негово движение. В момента, когато разкъса дебелата хартия, руснакът извика от отвращение и залитна назад, като изпусна оръжието си. Въпреки че бе далеч, Кристофър усети миризмата, която се носеше от плика, и преди да разбере какво става, Едуард изтича към падналия на земята пистолет.
Сергей дойде на себе си по-бързо, отколкото се очакваше, и ритна Едуард по ръката. Старецът изпусна оръжието и падна по гръб. Руснакът се закашля и разтърка очи, като направи опит да се надигне от земята, но загуби равновесие, опря се на една ниска маса, която събори. В стаята проехтя звукът от счупените предмети, натрупани върху нея.
Бащата на Кристофър се надигна и хукна към вратата, от която се излизаше в градината. Съблече халата си, под който бе напълно облечен, хвърли последен поглед през рамо и изчезна тичешком.
— Какво става, Сергей? — крещеше Лазар в слушалката.
Превит на две, убиецът повърна, преди да отговори с отслабнал глас.
— Натаниел избяга… Писмото… беше клопка…
— Хвани го! — заповяда Лазар.
Руснакът се опита да се изправи, но краката не го държаха.
— Не… мога…
Последва момент на мълчание, а после режещият глас на Лазар заповяда:
— Кристофър Кларънс, хванете баща си и го доведете тук. Иначе Симон ще иде при майка ви.
Убиецът се завлече със залитане при Кристофър, извади нож от джоба си и разряза каишките, с които бе вързан за стола.
Кристофър се изправи, прецени за секунда дали да не нападне загубилия сили от субстанцията в плика руснак, но рискът бе твърде голям.
— Побързай! — изнерви се Лазар. — Ако искаш да спазя обещанието си.
— А вие и не помисляйте да сторите зло на сина ми — отвърна Кристофър и се затича с всички сили. — В противен случай никога няма да получите отговор на вашите въпроси. Ако трябва, аз самият ще убия баща си.
Кристофър вече бе отворил вратата към градината. Силуетът на баща му едва се забелязваше. Старецът се измъкваше през желязната врата — същата тази врата, през която нито той, нито брат му имаха правото да преминават, когато бяха малки, защото според баща им гората била твърде опасна.
Кристофър прекоси градината, тичайки като луд, но му се наложи рязко да намали темпото си, като влезе в гората. Бе тъмно и рискуваше да се блъсне в някое дърво. На няколко метра напред чуваше шума от стъпките на баща си, който тичаше по шумата и чупеше съчките. Едуард се придвижваше бързо, сякаш виждаше в мрака и познаваше пътя наизуст. Кристофър напредваше по-бавно. Често се навеждаше миг преди да се удари в някой клон, или прескачаше някоя дупка секунда преди да падне в нея. Накрая излезе от гората и забеляза баща си да прекосява полето под бледата светлина на луната. Тичаше към няколко малки бараки, наредени една до друга — поне така изглеждаха в тъмнината. Очите му вече се бяха нагодили към мрака и Кристофър се спусна с пълна скорост след баща си, но той вече затваряше вратата на една от бараките. Кристофър влезе в бараката десет секунди след Едуард. Вътре имаше само малко помещение с дъсчени стени и висящи по тях градинарски инструменти. Инструменти имаше и по земята. Освен тях в помещението нямаше нищо. Задъхан, Кристофър тръгна по стария окъсан зелен мокет, вдигна едно платнище и си даде сметка, че баща му бе изчезнал. Излезе от бараката и затърси скрита врата, но не откри нищо. Върна се вътре и се досети, че има една-единствена възможност. Коленичи, повдигна парче мокет и видя някакъв капак. Предпазливо легна на пода и прилепи ухо към дървените дъски. Скоро чу гласа на баща си.