— Имах му доверие, Джонас! Но най-лошото е, че проявявам разбиране, защо не е унищожил всичко, когато си е тръгвал. Евънс посвети целия си живот на изследванията си. Не е искал да разрушат оборудването, в чиято изработка бе вложил много време, а е нямало как да го вземе със себе си в суматохата при заминаването. Мисля, че се е надявал да се върне там един ден и да го прибере, когато вестникарските и правителствените вълнения утихнат.
— Но не се е върнал?
— Веднага след това островът бе затворен за посещения и поставен под контрола на армията. С оглед на новите директиви на правителството, което искаше на всяка цена да признае грешките си пред широката общественост… Евънс би бил последният човек, на когото биха разрешили да отиде там… Забраната продължи двадесет и шест години. Когато островът отвори отново летището си за туристи, Евънс пожела да се върне, но му бе забранено да пътува със самолет заради инфаркта му. А и дума не можеше да става да изпрати някой друг…
— Тогава си е казал, че така или иначе, всички са забравили този забутан център на полуобитаем остров и че никой повече няма да отиде там? Така ли?
— Само той и още няколко човека, които починаха през последните години, знаеха за истинската същност на експериментите и за тайните помещения под базата. А междувременно в "Гаустад" успяха да изработят отново един от апаратите на Евънс, за да отчитат данните от експериментите върху Пациент 488 и да му ги предават, за да продължи изследванията си. Нямаше повече нужда от старите документи и старите апарати. Разполагаше с всичко необходимо и предпочете да забрави старата база, вместо да кара някой да отиде там и да разчисти, а и да поеме риска тайната ни да бъде разкрита.
— А това ще рече, че ако вторият син на Евънс намери острова…
— … потенциално ще разполага с доказателства и ще разбере някои неща. А нашият четиридесет и две годишен опит ще бъде унищожен. Жертвите, които сме направили, за да открием истината, ще бъдат наречени престъпления — изсъска Дейвисбъри със свити устни. — Изследванията ни в името на прогреса ще бъдат отчетени като нечовешки експерименти, а проектът ни в най-добрия случай ще бъде спрян и най-вероятно ще бъде използван от други, които ще го отклонят от целта му, ще изопачат предназначението му и ще оберат всички лаври.
— А какво смятате да правите?
Марк Дейвисбъри завъртя пръстена с изображението на свети Михаил. Така правеше винаги, когато размишляваше.
— Да вървим в седалището.
После пробяга с очи безброй телефони в смартфона си. Джонас го наблюдаваше заинтригуван. На кого щеше да се обади шефът му?
Телефонът звъня дълго, преди Марк Дейвисбъри да заговори.
— Аз съм, Джоана. Ще имам нужда от услугите ти. Бързо е. Обади ми се.
После затвори.
— Мислех, че само вие и аз сме в течение на "Проект 488" — каза колебливо Джонас.
— Джоана не се стреми да узнае нищо. Само си върши работата, за която ѝ плащам.
Бизнесменът обърна глава на другата страна, за да покаже на асистента си, че разговорът е приключен. Почука по стъклото и заповяда на шофьора да го закара в седалището на фирмата. Бързо. Джипът потегли и скоро се отдалечи от кампуса на университета "Либърти", оставяйки доайена и студентите в пълно недоумение.
25
Трудно бе да се каже дали цветята по тапетите са били винаги толкова зеленикави, или годините бяха променили първоначалния им цвят, прибавяйки прахоляк и мръсотия. Върху нощното шкафче имаше жалък абажур с ресни, който осветяваше тъжно покривката на леглото — също с ресни. Бе шест и половина сутринта и стаята все още тънеше в полумрак.
— Е, поне няма да сме изкушени да спим до късно — подхвърли Сара, като видя интериора на хотелската им стая.
Кристофър влезе пръв.
— Ще си взема душ за две минути и идвам.
Това бяха първите думи, които произнасяше, откакто бяха излезли от къщата на родителите му. До този момент Сара го бе водила като слепец. Тя затвори вратата, след като провери дали няма опашка. После пъхна облегалката на единствения стол в стаята под дръжката на вратата.
— Не избрах този хотел заради обзавеждането — оправда се тя, допряла буза на вратата на банята, — а защото тук информацията не минава през компютър. Така че ще им е доста трудно да ни открият.
Отговори ѝ само течащата от душа вода. Сара вдигна рамене и се погледна в огледалото. Реши, че и тя трябва да се изкъпе, за да възстанови малко силите си. С обгарялото си око и раната на ръката, както и с многобройните следи от борба по лицето си, приличаше на човек, оцелял след катастрофа. За момента не искаше да мисли за вида си… Извади документите от сейфа на Адам и ги разстла върху леглото. Запита се как да намери в тях следа за острова. Най-напред трябваше да прочете отново всяка хартийка. След пет минути Кристофър излезе от банята — облечен и с мокри коси. Беше се избръснал. Въпреки че по лицето му още се четеше тревога и под очите му имаше сенки, се бе ободрил и сякаш подмладил. Погледна Сара, която го гледаше втренчено.