Автобусът, почти празен в този час, го отведе до малката църквичка в неговия квартал в северното предградие на Минеаполис. Единствено тя бе отворена ден и нощ, защото свещеникът на енорията бе пожелал Божият дом да бъде постоянно отворен като сърцето на Всевишния. Хоткинс влезе вътре като космонавт, който отново открива кислорода на Земята, след като е бил месеци в космическото пространство. Напълни гърдите си със свежия въздух, примесен с тамян, коленичи, прекръсти се и благодари на Всевишния, че не го е изоставил през всичките години в затвора. Остана почти час в молитва и се закле пред Бог, че ще продължи битката в името Господне. После пое към дома си, който се намираше на два блока разстояние.
Когато най-сетне влезе в малкия си апартамент на шестия етаж в стара сграда, всичко бе на мястото си: креслото му пред телевизора, уредите му за развиване на мускулатурата, снимката с бившата му съпруга, на която двамата бяха прегърнати, и рисунките му на оръжия, поставени в рамки. Носеше се миризма на застоял въздух и се бе натрупал дебел слой прах. Затвори вратата и за първи път, откакто бе излязъл от затвора, се отпусна. Ето защо усети удара с железния прът по бедрото си още по-силно. Падна на едно коляно и получи още един удар в гърба. Щеше да удари с лакът нападателя си, но студеният допир на оръжието върху слепоочието му го разубеди.
— За това, което стори на Гласки — избълва нападателят.
Хоткинс светкавично се завъртя върху коленете си и със смайваща ловкост отблъсна дулото от слепоочието си, измъкна оръжието от ръката на нападателя и натисна спусъка. Чу се изщракване без изстрел.
— Наистина ли вярваш, че ще заредя оръжие, което можеш да ми отнемеш — подхвърли убиецът, изваждайки втори пистолет.
Този път Хоткинс бе твърде далеч, за да може да го обезоръжи. Вдигна ръце, за да спечели време. Ако Божията воля бе да умре сега, така да бъде…
— На колене.
Хоткинс коленичи.
— Шефът искаше да го направим тихо и да го заснемем, за да си пуска видеото всяка вечер — заяви убиецът. — Но ще трябва да съкратим втората част.
Канеше се да натисне спусъка в момента, когато входната врата на апартамента се отвори с трясък. Обърна се, но получи ритник в корема. Жената, която бе нахлула вътре, му нанесе три удара с дръжката на пистолета по ухото, които го парализираха, счупи му носа, а после го хвана за косите и заудря главата му в стената. Когато той се превърна в безжизнена парцалена кукла, го пусна на земята, изправи се и затвори вратата на апартамента.
Без да разбира нищо, Хоткинс гледаше жената с атлетична фигура, облечена в суитшърт с качулка и спортен панталон. Когато се обърна към него, видя по-ясно лицето ѝ. При други обстоятелства би я сметнал за миловидна с подстриганите ѝ на черта черни коси и личицето ѝ на манекен от модно списание.
— Имаме един час да разкараме тялото оттук — каза тя и изстреля през заглушителя един куршум в главата на мъжа, когото бе смазала от бой.
— Коя сте вие?
— Джоана. Марк Дейвисбъри ме изпрати да те намеря. Иска да ти предложи нещо.
Бившият морски пехотинец не можеше да забрави името на човека, който му бе осигурил преместването от ужасния затвор "Рикър Айлънд" в далеч по-спокойния "Стилуотър". Вероятно на него дължеше оцеляването си и плащането на всички данъци по време на десетгодишния си престой "на топло".
— Познаваш ли Дейвисбъри?
— Работихме заедно отдавна, когато бе в ЦРУ. За ЦРУ ли работиш?
— Вече ти казах, за Дейвисбъри — отвърна тя и сочейки трупа, попита: — Имаш ли мазе?
— Една секунда, принцесо. Каква мисия иска да ми повери Дейвисбъри?
— Да НИ повери.
— Заедно ли ще работим?
— Ами ти какво си мислеше? Че съм дошла да поразчистя у вас?
— И каква е мисията?
— Доколкото разбрах, трябва да се отървем от два елемента.
— Не убивам който ми падне.
Раздразнена, Джоана вдигна едната си вежда. Само че Дейвисбъри я бе предупредил, че бившият морски пехотинец щеше да ѝ изложи този аргумент. Бе ѝ казал и какво да му отговори.
— Дейвисбъри от много години насам води проект, чиято цел е да създаде религиозно цунами на световно ниво. А онези двамата искат да унищожат делото му. Помогни ми да отнеса тялото във ваната.
Хоткинс не харесваше начина, по който му говореше тази жена, но това, което му бе разкрила, предизвика у него възбуда, каквато не бе изпитвал от доста години.
— Ами после какво ще правим?
Джоана отвори вратата и преди да излезе, се увери, че коридорът е празен. Хоткинс вървеше по петите ѝ и заключи вратата.