— Да, само че след десет години калта ще е изчезнала от ноктите ми, а според информацията ни Пациент 488 е бил приет в "Гаустад" през седемдесетте години. Та това прави почти четиридесет години… Как искаш тялото му да е запазило… как да ги нарека… елементите, които търсим?
— Калта наистина изчезва, защото не прониква вътре в тялото, но замърсяване… да кажем… с амиант[27] или живак, или друга подобна гадост остава в тялото за цял живот. Всичко зависи от това какво е дишал там този човек. Тобиас ще ни каже повече…
— Тобиас?
— Извинявай, това е съдебният лекар, с когото работих по аутопсията на Пациент 488. Много е добър.
След две минути телефонът вече звънеше.
— Благодаря, че се обадихте, Тобиас.
— Сара? Добре ли сте?
— Да. Слушайте. Твърде дълго е за обяснение, но казано накратко, стана както мислехме: случаят ни отведе много по-далеч, отколкото предполагахме.
— Добре, но ако съм разбрал добре, имате нужда от мен. Кога заминаваме?
— Съжалявам, но са ми необходими само вашите знания.
— Да, да, така си и мислех, но какво да се прави? На моята възраст заради красива жена като вас човек играе "вабанк".
— Тобиас, спешно е.
— Тогава питайте…
— Когато правихте аутопсията на 488, намерихте ли следи от замърсители? Или някакъв по-специфичен химичен елемент? Извън огромното количество калций, което го е убило?
— Един момент, да взема папката. Какво точно търсите? — попита Тобиас, а в това време се чуваше шум от прелистване на листове.
Сара натисна високоговорителя на телефона си, за да може Кристофър да следи разговора.
— Тобиас, може ли да говорите на английска, за да може моят сътрудник да следи разговора?
— Ами ще опитам. Междувременно казвам добър ден на избрания щастливец.
— Добър ден — отговори Кристофър.
— Та какво казахте, че търсите?
— Няма значение. Стига да ни позволи да локализираме мястото, където нещастникът е изтърпял експериментите, преди да пристигне в "Гаустад" — каза Сара.
— Аха, вашият случай е доста неясен. Почакайте, намерих папката… Ще я прочета бързо.
Сара търпеливо чакаше на телефона. Кристофър се питаше как успява да запази спокойствие, докато той се тресеше от напрежение.
— А, да, нали си спомняте, казах ви, че този човек има начална фаза на силикоза.
— Да, точно така, сега си спомням: натрупване на фини частици в дробовете. В началото смятахте, че може да е умрял от тази инфекция. А това с какво би могло да ни помогне?
— Ами ако анализираме тази патология, нещастникът е живял известно време на място, където е имало силициев двуокис.
— Какво място? Къде има силициев двуокис в големи количества?
В мините, в кариерите и по-рядко на места, където има прах от лава.
— Прах от лава. Това означава, че със сигурност е бил на вулканичен остров — прошепна Кристофър.
— Какво казвате, Сара?
— Нищо, аз…
— А, да, всъщност не сте сама…
— Няма значение. Какво друго можете да ни кажете?
— Е, без да помрачавам радостта ви, може да е натрупал силициевия окис в детските или юношеските си години. Не съм казал, че силикозата му непременно датира от зряла възраст.
— Да, но разполагаме само с това — каза с раздразнение Кристофър.
— Смятаме, че пациентът е заболял от тази болест на някой остров. Трябва да ни помогнете да разберем на кой…
— Ами аз не съм геолог… Но кажете ми все пак имената на островите…
— Вирджинските острови, остров Възнесение, Хавайските острови и Доминиканската република.
— Можете да задраскате Доминиканската република. Там няма вулкани. Ходя всяка година. Островът, който търсите, е някой от останалите три. Това е всичко, което мога да ви кажа.
— Благодаря, Тобиас.
— Сара, каквото и да подготвяте, бъдете предпазлива. Видях ви в действие и познавам репутацията ви. Винаги стигате до края. Но не забравяйте, че имате съпруг и семейство. До скоро.
— До скоро, Тобиас.
Сара се направи, че не забелязва намека за Ерик, и бе облекчена, че Кристофър изглеждаше твърде унесен в размисли и не бе обърнал внимание на забележката на Тобиас.
— Остават ни остров Възнесение, Хавайските и Вирджинските острови — обобщи Кристофър. — Трябват ни географски подробности за всеки от тях.
Сара написа още веднъж имената на островите в Гугъл и пробяга с поглед географските данни.
— На Хавайските и Вирджинските острови вали често и почвата е лепкава, така че частиците не са летливи и остават в почвата. Няма никакво основание да ги намерим в нечии дробове. Остава само един — заключи Сара и му подаде телефона си.