Без да губи време и без дори да си поеме въздух, Сара се втренчи в мрака, като се надяваше да види, че Кристофър вече е на сигурно място.
— Чакайте, чакайте! Не пускайте самолета — започна да крещи Кристофър, като видя вече съвсем наблизо светлините на летището.
Хоткинс, който си спомни заръките да действа, без да го забележат, пусна Кристофър. За миг объркан, Кристофър се овладя и продължи пътя си.
— Имам билет за полета до остров Възнесение! За тази вечер! Чакайте!
Кристофър тича още няколко метра и се озова пред решетката на военната база. Двама войници наблюдаваха новопристигащите с ръка върху автоматите.
— Стой! — каза единият войник.
— Съжалявам — каза Кристофър на английски, докато приведен, с ръце върху коленете, се опитваше да си поеме въздух. — Забавиха ни чудовищни задръствания по магистрала… А 40 и трябваше да завършим пътуването си пеша и… да се… надяваме, че ще пристигнем навреме…
Войникът, който бе казал "стой", направи знак на Кристофър да се приближи и му поиска билета.
— У жена ми са… На смартфона… — успя да каже Кристофър между две поемания на въздух и сочейки потъналото в полумрак поле, добави: — Идва след мен…
— Заедно ли сте? — осведоми се военният, като видя приближаващия се със ситни крачки Хоткинс.
Кристофър реши да отговори пръв, за да не събужда подозренията на войника.
— И да, и не. Пътувахме в един и същи автобус насам и после вървяхме пеша, нали така?
Хоткинс кимна с глава.
— Билета ви? — обърна се войникът към Хоткинс.
Морският пехотинец взе да рови в джобовете си и подаде някаква хартия на войника, който му направи знак да чака. Бе забелязал приближаващ се силует на жена. Хоткинс и Кристофър се обърнаха едновременно. Сара, също задъхана, идваше към тях. С бегъл поглед тя прецени деликатното положение.
— Съжалявам за закъснението, но не съм толкова издръжлива, колкото партньорът ми — каза тя на войника.
Кристофър оцени иронията ѝ.
— А на всичко отгоре и паднах — добави Сара, за да оправдае следите от кал върху сакото и джинсите си.
Военният се задоволи да кимне с брадичка.
— Билетите, паспортите и визите ви.
Сара и Кристофър подадоха паспортите и билетите си под изпитателния поглед на Хоткинс, който непрекъснато се обръщаше с надежда да види Джоана.
— А визите? — настоя войникът.
— Би трябвало да сте получили специално разрешение за нас двамата. По електронен път.
Подозрителният военен се консултира чрез уоки-токито си с някакъв колега, който потвърди, че имал разрешение на името на пътниците Кристофър Кларънс и Сара Геринген.
— Всичко е наред. Минавайте. Ами вие? — попита войникът, кимайки към Хоткинс.
Бившият морски пехотинец огледа още веднъж пътя, но не видя партньорката си. А за нещастие визите бяха поверени на нея.
— Ще ида да видя къде е съпругата ми. Сега се връщам — каза Хоткинс и хукна по пътя.
Сара и Кристофър вървяха рамо до рамо.
— Какво направи с нея?
— Да говорим за това по-късно.
— Мъртва ли е?
— Не. Не забравяй, че трябва и да се върнем през Брайз Нортън. Ако открият труп в околностите, непременно ще направят връзка с нас и ще ни задържат.
— Това означава ли, че ще се качат в самолета с нас?
— Бих се учудила.
Кристофър недоумяващо погледна Сара. Тя извади от джоба си две карти, върху чиято пластика имаше надпис "Виза", със снимките на Джоана и Хоткинс.
— Ще им отнеме доста време, докато се снабдят с други…
Кристофър бе прекалено изтощен и разтревожен, за да покаже макар и малко радостта си, но в дъното на душата си благодари на невидимата сила, че Сара бе до него. Двамата влязоха в малката зала на летището и там провериха за последен път паспортите и визите им.
— Приятно пътуване — каза служителят. — Самолетът ви ще излети навреме. Изход А, ако обичате.
За собствено успокоение Сара погледна дали някой не ги следи. На пистата духаше леден вятър, който проникна в тялото на Сара през разкъсаните ѝ дрехи. Все още цялата в пот, тя пристегна колана на якето си и се качи по стълбичката на самолета, който чакаше само тях, за да започне почти десетчасовия си нощен полет.
Когато влязоха в самолета, и двамата изпитаха странно чувство. Не ги посрещна нито една стюардеса. В самолета седяха трима души: двама в униформи спяха, изтегнали се на редици от по три места, а един цивилен мъж разсеяно гледаше през илюминатора. В самолета цареше мълчание. Сара погледна билета си и посочи две седалки по средата. После седна на мястото към пътеката.