— Близо до Холивуд. Да, по онова време е бил осемгодишен или някъде там. Сега спомняте ли си?
Харди кимна и движението го накара да се закашля отново.
— Искате ли вода, господин Харди?
Старецът махна с ръка, но продължи да се дере, а на устните му се появи слюнка.
— Чил дойде един-два пъти с него. Това е.
— Някога говорил ли е за момчето?
— Казваше само, че му е дошло до гуша. Майка му се запилявала някъде и го оставяла на него, а той не ставаше много за баща.
Бош кимна, сякаш информацията беше важна.
— Къде е Чилтън сега?
— Казах ви. Не зная. Вече не ме посещава.
— Кога го видяхте за последен път?
Харди задрапа четината си и отново се изкашля в длан. Бош погледна към Чу, който още стоеше прав.
— Партньоре, ще му донесеш ли малко вода?
— Не, добре съм — запротестира Харди.
Чу обаче беше схванал намека и излезе в коридора до стълбата да търси кухня или баня. Бош знаеше, че така ще може да огледа набързо първия етаж на къщата.
— Помните ли кога за последно видяхте сина си? — отново попита Бош.
— Аз… всъщност не. Годините… не знам.
Бош кимна, сякаш знаеше как семейства, родители и деца могат да се отдалечат с времето.
Чу се върна с чаша вода от чешмата. Чашата не изглеждаше особено чиста. Имаше следи от пръсти. Докато я подаваше на Харди, Чу едва забележимо поклати глава. Не беше видял нищо особено.
Харди отпи и Бош отново се опита да насочи разговора към сина му.
— Имате ли телефонния номер или адреса му, господин Харди? Наистина трябва да говорим с него.
Харди остави чашата до пепелника. Посегна към мястото, където трябваше да е джобът на ризата, но халатът му нямаше джоб. Подсъзнателно посягане към несъществуващ пакет цигари. Бош си спомни, че правеше същото навремето, когато още беше заклет пушач.
— Нямам телефонния му номер — каза Харди.
— Ами някакъв адрес? — попита Бош.
— Не.
Харди сведе очи, сякаш за да покаже, че това свидетелства за несправянето му като баща или че синът му не е стока. Както често правеше при подобни случаи, Бош неочаквано смени въпросите. Престана и да се преструва за причината за посещението. Вече не му пукаше дали старецът се чуди кого разследват — Клейтън Пел или сина му.
— Синът ви с вас ли живееше, докато беше малък?
Дебелите очила на Харди подсилваха движенията на очите му. Въпросът предизвика реакция. Очите му зашариха бързо и го издадоха.
— С майка му се разведохме. Отдавна. Не виждам много Чилтън. Живеехме разделени. Майка му — тя вече е мъртва — тя го отгледа. Аз й пращах пари…
Каза го така, сякаш парите бяха единственото му задължение. Бош кимна, продължаваше да се преструва, че разбира и съчувства.
— Тя някога казвала ли ви е, че той има проблеми или нещо подобно?
— Мислех си… казахте ми, че търсите онова момче. Пауъл. Защо питате как е отраснал синът ми?
— Пел, господин Харди. Клейтън Пел.
— Не търсите него, нали?
Това беше. Играта свърши. Бош се надигна.
— Синът ви не е тук, нали?
— Казах ви. Не зная къде е.
— В такъв случай няма да имате нищо против да огледаме, нали?
Харди изтри уста, поклати глава и отсече:
— За това ще ви трябва заповед.
— Не и ако става въпрос за безопасност — отвърна Бош. — Стойте тук, господин Харди, а аз ще огледам набързо. Детектив Чу ще остане с вас.
— Не, не ми трябва…
— Само ще се уверя, че сте в безопасност, нищо повече.
Докато Чу се опитваше да успокои развълнувания Харди, Бош тръгна по коридора. Къщата следваше типичен план — трапезария и кухня зад дневната. Имаше килер под стълбището, както и малка тоалетна. Бош бързо надзърна в тези помещения, приемайки, че Чу вече ги е претърсил, и отвори вратата в дъното на коридора. В гаража нямаше кола. Беше пълен с кашони и стар дюшек, облегнат на едната стена.
Обърна се и се върна в дневната.
— Нямате ли кола, господин Харди? — попита той, докато вървеше към стълбите.
— Ако ми се наложи, си поръчвам такси. Не се качвайте горе.
Бош спря на четвъртото стъпало и го погледна.
— Защо?
— Нямате заповед и нямате право.
— Синът ви горе ли е?
— Не, няма никой горе. Само че нямате право.