Той погледна Бош.
— Искам да ми кажете какво е станало със сина ми, детектив Бош. Искам истината и мисля, че мога да ви се доверя, че ще я откриете.
— Независимо каква е тя?
— Независимо каква е тя.
Бош кимна.
— Ще го направя.
Понечи да стане, но Ървинг продължи:
— Навремето казахте, че или всеки е от значение, или никой. Помня го. Това ще бъде тест на думите ви. От значение ли е синът на врага ви? Ще дадете ли всичко от себе си за него? Ще намерите ли покой, докато не си свършите работата?
Бош го зяпна. Или всеки е от значение, или никой. Това беше неговият девиз като човек. Но никога не го беше изричал. Просто го следваше. Сигурен беше, че никога не е казвал подобно нещо на Ървинг.
— Кога?
— Моля?
— Кога съм казал това?
Осъзнал, че се е изпуснал, Ървинг сви рамене и влезе в ролята на объркан старец, макар очите му да бяха остри като бръснач.
— Честно казано, не помня. Просто е едно от нещата, които знам за вас.
Бош стана.
— Ще разбера какво се е случило със сина ви. Можете ли да ми кажете какво е правил тук?
— Не, не зная.
— Как научихте новината?
— Обади ми се шефът на полицията. Дойдох веднага. Само че не ми позволиха да го видя.
— И с основание. Синът ви има ли семейство? Освен вас.
— Жена и син… момчето тъкмо постъпи в колеж. Преди малко говорих по телефона с Дебора. Казах й новината.
— Ако се чуете отново, кажете й, че ще ида да се видя с нея.
— Разбира се.
— Какво работеше синът ви?
— Юрист, специалист по корпоративни отношения.
Бош зачака подробности, но такива не последваха.
— „Корпоративни отношения“? Какво означава това?
— Означава, че върши нещата. Хората се обръщаха към него, когато искаха нещо да бъде свършено в този град. Той също работеше за града. Първо като ченге, после за градския прокурор.
— И е имал офис?
— Малка кантора в центъра, но най-много разчиташе на мобилния си телефон. Такъв беше стилът му.
— Как се нарича фирмата му?
— Кантора. „Ървинг и съдружници“ — само дето нямаше съдружници. Работеше сам.
Бош знаеше, че ще му се наложи да се върне на този въпрос. Нямаше обаче смисъл да се бори с Ървинг — разполагаше с прекалено малко основна информация, през която да филтрира отговорите на съветника. Налагаше се да изчака, докато научи повече.
— Ще ви държа в течение — рече той.
Ървинг вдигна ръка и между пръстите му се появи визитка.
— Това е личният ми телефонен номер. Очаквам да науча повече до края на деня.
„Или ще отрежеш още десет милиона от бюджета за извънреден труд?“, помисли си Бош, взе визитката и тръгна към асансьорите.
По пътя нагоре се замисли за скования разговор с Ървинг. Най-много го тормозеше фактът, че съветникът знае девиза му. Досещаше се откъде е попаднал на тази информация. Но се налагаше да се заеме с това по-нататък.
5
Горните етажи на хотела имаха Г-образно разположение. Бош слезе от асансьора на седмия етаж, тръгна наляво, зави на ъгъла и продължи към стая 79 в края на коридора. Пред вратата стоеше униформено ченге. Това подсети нещо Бош и той извади телефона си. Набра мобилния на Киз Райдър и тя вдигна моментално.
— Знаеше ли с какво си е вадил хляба? — попита я той.
— За кого говориш, Хари?
— За Джордж Ървинг, естествено. Знаеше ли, че е един вид посредник?
— Чух, че бил лобист.
— Юрист и лобист. Виж, искам в КНГГ да покажете мускули и да поставите ченге пред вратата на офиса му, докато стигна дотам. Никой да не влиза и да не излиза.
— Няма проблем. Значи мислиш, че има нещо общо с работата му?
— Дявол знае. Просто ще се чувствам по-спокоен, ако пред вратата му има някой.
— Дадено, Хари.
— Ще се чуем по-късно.
Бош прибра телефона и приближи ченгето пред стая 79. Записа се в бележника му, отбеляза часа на идването си и влезе. Озова се в дневна с отворени френски прозорци, водещи към балкон със западно изложение. Вятърът издуваше завесите и Бош видя Чу на балкона. Гледаше надолу.
В стаята стояха Соломон и Гленвил. Сандъка и Бъчвата. Не изглеждаха щастливи. Когато видя Бош, Джери Соломон разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Какво става?“ Всъщност: „Какво става, мамка му?“