— Мисля, че ще се справим, Теди — побърза да каже Бош, преди партньорът му да я е поканил. — Може би останалите ще имат нужда от помощ с видеозаписите.
— Добре, благодаря. Ще им се обадя.
По тона й личеше, че го смята за себичен пуяк — или поне той го интерпретира по този начин. Теди тръгна към вратата, но спря и се обърна към тях.
— Знаете ли кое е най-шантавото дотук?
— Кое? — поинтересува се Бош.
— Липсата на трупове. В къщата откриха ДНК. Но къде са телата? Къде ги е скрил?
— Някои са били намерени — отвърна Бош. — Като тялото на Лили Прайс. Други са били скрити. Това е последната му надежда. Когато приключим с всичко това, телата ще са единственото, което ще може да ни предложи. Той издава къде са, ние се отказваме от искането за смъртно наказание.
— Мислиш ли, че окръжният прокурор ще се върже?
— Надявам се, че не.
Тя излезе от стаята и Бош отново насочи вниманието си към фотографиите.
— Хари, какво става? — попита Чу. — Имаме да прегледаме още хиляда снимки.
— Знам — отговори Бош.
— Тогава защо да не я използваме? Тя и Кехое работят в „Неприключени следствия“. Просто искат да помогнат с нещо.
— Не знам. Просто си мисля, че ако Лили Прайс е някъде тук, трябва ние да я открием. Нали разбираш какво имам предвид?
— Май да.
Бош омекна.
— Иди я намери. Върни я.
— Не, всичко е наред. Разбирам.
Продължиха мълчаливо да сортират и подреждат снимките. Толкова мрачна работа, с толкова много жертви. Ако не на убийство или изнасилване, то на манипулирането и на безчовечността на Харди. Бош трябваше да си признае, че има и друга причина да не иска помощта на Теди Бейкър. Нямаше значение, че тя е опитен следовател, виждал и най-долните страни на живота. Нямаше значение и това, че Харди беше хищник, чиято цел бе слабостта, независимо дали жертвата е мъж или жена. Бош никога не би могъл да преглежда снимките в присъствието на жена. Просто така беше устроен.
Двайсетина минути по-късно той забеляза, че Чу спира рутинните си движения — вземане на снимка, разглеждане, обмисляне и поставяне в съответната купчина. Погледна към него. Чу се взираше в моментална снимка.
— Хари, май…
Бош взе снимката и я погледна. Беше на младо момиче, легнало върху мръсно одеяло. Очите й бяха затворени и бе невъзможно да се определи дали е жива или мъртва. Фотографията беше избеляла от времето. Бош я вдигна заедно със снимката на усмихнатата Лили Прайс, направена осемнайсет месеца преди смъртта й.
— Мислиш ли? — попита Чу.
Бош не отговори. Продължаваше да мести поглед от едната снимка на другата, като сравняваше отделни детайли. Чу му подаде лупата, която бе взел от кабинката и която не бяха използвали досега. Бош постави двете фотографии на масата и ги заразглежда през увеличителното стъкло. Накрая кимна.
— Мисля, че е тя. Трябва я дадем за цифров анализ и да видим какво ще кажат.
Чу стовари юмрук върху масата.
— Пипнахме го, Хари. Пипнахме го!
Бош остави лупата и се облегна назад.
— Да — рече той. — Май наистина го пипнахме.
После се наведе напред и посочи купчините снимки, които чакаха да бъдат проверени.
— Да продължаваме.
— Мислиш, че има и още? — попита Чу.
— Кой знае? Може би. Но трябва да се опитаме да намерим и още някого.
— Кого?
— Клейтън Пел. Той каза, че Харди е снимал и него. Ако е запазил снимката, трябва да е някъде тук.
39
Бош събра кураж, пое дъх и набра числата. Дори не беше сигурен дали телефонният номер е същият след толкова много години. Погледна часовниците на стената и отново пресметна. Охайо беше с три часа напред. Вече бе сравнително късно, но имаше вероятност да са още будни.
На третото позвъняване отговори женски глас.
— Госпожа Прайс? — попита Бош.
— Да, с кого разговарям?
Гласът й беше напрегнат и Бош предположи, че телефонът й е показал повикващия номер. Знаеше, че я търсят от полицията. През времето и пространството.
— Госпожо Прайс, аз съм детектив Бош от полицейското управление на Лос Анджелис. Обаждам се, тъй като има нови разкрития във връзка с разследването на смъртта на дъщеря ви. Трябва да говоря с вас.
Чу я как рязко си поема дъх. После тя сложи длан на микрофона и каза нещо на някого. Бош не успя да различи думите.