Сгъна листа и му го върна. Бош го прибра в джоба си.
— Ти ме използва, Киз. За да се добереш до Ървинг. Използва смъртта на сина му. Използва нещата, които разкрих. Само и само да пуснеш онази дивотия във вестника с надеждата, че ще го проснеш в нокаут.
Тя дълго не отговори, а когато го направи, думите й прозвучаха делово. Нямаше нито признание, нито каквото и да било.
— Трийсет дни, Хари. Ървинг е трън в задника ни. Ако се отървем от него, ще успеем да изградим по-голямо и по-добро управление. Което означава по-безопасен и по-добър град.
Бош се изправи и се загледа в далечината. Червените оттенъци в небето ставаха пурпурни. Стъмваше се.
— Разбира се, защо не? — рече той. — Но ако трябва да се превърнеш в него, за да го премахнеш, каква е разликата?
Райдър тупна леко парапета, давайки знак, че е казала достатъчно и за нея разговорът е приключен.
— Тръгвам, Хари. Трябва да се връщам.
— Разбира се.
— Благодаря за водата.
— Моля.
Стъпките й прозвучаха по дъските в посока към плъзгащата се врата.
— Значи това е означавала дивотията, която ми каза оня ден, а? — попита той, без да се обръща към нея. — И това ли е било само част от играта?
Стъпките спряха, но тя не каза нищо.
— Когато те извиках и ти казах за Харди, разправяше за благородната работа, която вършим. Каза: „Точно затова го правим.“ И това ли беше просто част от репертоара, Киз?
Мина време, преди тя да отговори. Бош знаеше, че го гледа и чака да се обърне към нея. Не можеше да го направи.
— Не — най-сетне рече Киз. — Не беше част от репертоара, а истината. И някой ден може би ще разбереш, че правя онова, което трябва да се направи, за да можеш ти да правиш онова, което трябва да се направи.
Зачака отговора му, но той не каза нищо.
Бош чу как вратата се плъзга в едната посока и после в другата. Беше си тръгнала. Той погледна към угасващата светлина, помълча още няколко секунди и рече:
— Не мисля така.