— Дошли сме да говорим с госпожа Ървинг и трябва да го направим насаме.
— Снаха ми иска да бъда с нея — заяви Ървинг. — Никъде няма да ходя.
— Чудесно. Можете да останете в къщата, ако тя има нужда от вас, би било чудесно от ваша страна. Но искам да говорим с госпожа Ървинг насаме.
— Татко, всичко е наред — разведри ситуацията Дебора Ървинг. — Ще се оправя. Защо не си направиш нещо за хапване в кухнята?
Ървинг изгледа дълго Бош. Сигурно вече съжаляваше, че е настоял той да поеме случая.
— Обади ми се, ако имаш нужда от мен — рече той и излезе от стаята.
Бош и Чу седнаха, Хари поздрави домакинята и представи партньора си.
— Госпожо Ървинг, искам…
— Можете да ме наричате Дебора.
— Дебора. Искаме да изкажем съболезнованията си за загубата на съпруга ви. Освен това ще бъдем благодарни, ако се съгласите да поговорите с нас в такъв тежък момент като този.
— Благодаря, детектив. Разбира се, че съм съгласна да поговорим. Просто не мисля, че мога да съм ви от полза, а шокът от всичко това е повече от…
Тя се огледа и Бош разбра какво търси. Сълзите отново пълнеха очите й. Хари направи знак на Чу.
— Намери й салфетки. Провери в банята.
Чу стана, а Бош внимателно наблюдаваше жената срещу себе си, търсейки признаци за искрени емоции и тъга.
— Не зная защо го е направил — рече тя.
— Защо не започнем с лесните въпроси? С онези, които имат отговори. Кога за последен път видяхте съпруга си?
— Снощи. Излезе след вечеря и не се върна.
— Каза ли къде отива?
— Не. Каза, че искал да подиша чист въздух, че ще свали гюрука и ще покара по „Мълхоланд“. Каза ми да не го чакам. И аз не го изчаках.
Бош мълчеше, но тя не каза нищо повече.
— Необичайно ли ви се стори, че излиза да покара?
— Напоследък го правеше често. Не мисля обаче, че просто се е возил.
— Искате да кажете, че е правил нещо друго?
— Свържете точките, лейтенант.
— Не съм лейтенант, а детектив. Защо вие не свържете точките вместо мен, Дебора? Знаете ли с какво се е занимавал съпругът ви?
— Не, не зная. Просто ви казвам, че не повярвах, че просто е решил да се повози по „Мълхоланд“. Помислих си, че сигурно отива да се срещне с някого.
— Питали ли сте го за това?
— Не. Смятах да го направя, но изчаквах.
— Какво?
— Не знам точно. Просто изчаквах.
Чу се върна с кутия салфетки. Моментът на емоциите обаче беше отминал и сега очите й изглеждаха студени и твърди. Въпреки това си оставаше прекрасна и на Бош му беше трудно да повярва, че някой ще тръгне на вечерна разходка с кола, когато вкъщи го чака жена като Дебора Ървинг.
— Да се върнем за момент. Казахте, че е излязъл, след като сте вечеряли. У дома ли вечеряхте, или някъде навън?
— У дома. И двамата не бяхме много гладни. Направихме си сандвичи.
— Помните ли по кое време вечеряхте?
— Някъде около седем и половина. Той излезе в осем и половина.
Бош извади бележника си и си записа чутото. Спомни си, че Соломон и Гленвил съобщиха, че някой — вероятно Джордж Ървинг — е направил резервацията в хотела в девет без десет, двайсет минути след като Джордж е напуснал дома си.
— Едно-четири-девет-две.
— Моля?
— Тези числа означават ли нещо за вас? Едно-четири-девет-две-четиринайсет-деветдесет и две?
— Не разбирам какво искате да кажете.
Изглеждаше искрено объркана. Бош възнамеряваше да я държи извън равновесие с подобни несвързани въпроси.
— Вещите на съпруга ви — портфейл, телефон и халка — бяха намерени в сейфа на хотела. Тези числа са комбинацията за ключалката. Означаваха ли нещо за него?
— Не се сещам.
— Добре. Съпругът ви често ли посещаваше „Шато Мармон“? Отсядал ли е и друг път там?
— Отсядали сме заедно, но както ви казах, не знаех къде отива при тези свои излизания. Възможно е да е ходил там. Не зная.