— Muy sabroso.1
— Gracias.
Когато се върна при колата, Чу вече го чакаше зад волана. Направиха обратен завой и продължиха по „Удман“. Телефонът на Бош избръмча и той погледна екрана. Номерът беше от Дирекцията на полицията, но не го разпозна. Прие обаждането. Беше Маршал Колинс, шефът на отдела за връзка с медиите.
— Детектив Бош, засега ги удържам, но днес ще трябва да излезем с някакво изявление за Ървинг.
— Още няма какво да се казва.
— Нищо ли не можете да ми дадете? Дотук имам двайсет и шест обаждания. Какво да им кажа?
Бош се замисли за момент. Запита се дали няма начин да използва медиите в полза на разследването.
— Кажете им, че причината за смъртта се разследва. Господин Ървинг е паднал от балкона на стаята си на седмия етаж на „Шато Мармон“. Засега не е ясно дали става дума за нещастен случай, самоубийство или убийство. Всеки, разполагащ с някаква информация за господин Ървинг от последните му часове в хотела или преди това, може да се свърже със сектор „Грабежи и убийства“. И още в същия дух. Знаете как.
— Значи за момента няма заподозрени.
— Не го казвайте по този начин, защото означава, че търся заподозрени. Още дори не сме стигнали дотам. Не знаем какво се е случило и ще трябва да изчакаме резултатите от аутопсията, както и събирането на повече информация.
— Добре, разбрах. Ще се оправим.
Бош прекъсна връзката и преразказа разговора на Чу. Пет минути по-късно стигнаха „Буена Виста“ — двуетажен комплекс със сериозна охрана и надписи, предупреждаващи нямащите работа тук да стоят настрана. Търговски агенти и деца не се допускаха. В закрепена на портала кутия имаше предупреждение, че в района са настанени сексуални престъпници в изпитателен срок, които са подложени на лечение. Дебелият пластмасов капак на кутията беше издраскан и изпомацан от многото опити да бъде счупен и изрисуван с графити.
На Бош му се наложи да пъхне ръка през малък отвор в портала, за да натисне звънеца. Зачакаха и накрая се разнесе женски глас.
— Какво има?
— Полиция. Трябва да говорим с началника.
— Няма я.
— В такъв случай ще трябва да говоря с вас. Отворете.
От другата страна на портала имаше камера, разположена достатъчно далеч, за да бъде трудно да я повредят. Бош отново пъхна ръка през отвора да покаже значката си. Минаха още няколко секунди, преди електрическата ключалка да избръмчи, и те влязоха.
От портала започваше подобен на тунел вход, който ги отведе до централния двор. Когато отново се озоваха на слънце, Бош видя неколцина мъже, седнали на подредени в кръг столове. Явно се провеждаше някаква сесия по психотерапия и рехабилитация. Самият той никога не беше залагал особено на идеята за рехабилитиране на сексуални престъпници. Според него единственото истинско лекарство беше кастрацията — за предпочитание хирургическа, а не химическа. Все пак беше достатъчно умен да запази тези мисли за себе си, в зависимост от това в каква компания се намира.
Огледа мъжете в кръга с надеждата да разпознае Клейтън Пел, но без резултат. Няколко от тях бяха с гръб към входа, други се бяха навели и криеха лицата си под козирките на шапките или зад длани, преструвайки се на потънали в дълбок размисъл. Мнозина поглеждаха към Бош и Чу. Явно не им беше трудно да познаят, че новодошлите са ченгета.
След няколко секунди се появи жена с болнична престилка и табелка на гърдите, която обясняваше, че това е д-р Ана Стоун. Беше привлекателна, с червеникаворуса коса, делово прибрана назад. Беше в средата на четирийсетте и Бош забеляза, че носи часовника си на дясната китка, а ръкавът й скрива татуировка.
— Аз съм доктор Стоун. Може ли да видя документите ви, господа?
Бош и Чу отвориха портфейлите си и тя прегледа набързо служебните им карти.
— Елате с мен, моля. По-добре ще е хората да не ви виждат тук.
— Мисля, че е късно за това — отбеляза Бош.
Тя не отговори. Отведе ги в апартамент в предната част на сградата, разделен на кабинети и помещения за индивидуални терапии. Каза им, че е директор на програмата по рехабилитация. Шефът й, управителката на центъра, щяла да отсъства цял ден, тъй като била на среща във връзка с бюджета. Д-р Стоун явно не обичаше празните приказки и веднага започна по същество.
— С какво мога да ви помогна, детективи?
Дотук във всяка нейна дума се долавяше отбранителен тон — дори когато спомена за срещата във връзка с бюджета. Знаеше, че ченгетата не оценяват по достойнство ставащото тук, и беше готова да го защитава. Не приличаше на жена, която би отстъпила по какъвто и да било въпрос.