Тя тръгна към колата си, а Бош се изправи.
— Нямах намерение да ви уплаша. Просто исках да поговорим.
Второто изречение я накара да забави крачка и да се замисли. Накрая тя се обърна към спътника си.
— Благодаря, Рико. Ще остана с детектив Бош. До утре.
— Сигурна ли сте?
— Да, благодаря.
— До утре.
Рико тръгна към вратата и я отключи. Стоун го изчака да се прибере в сградата, след което се обърна към Бош.
— Детектив, какво правите? Как влязохте тук?
— По същия начин, по който са го направили и хулиганите със спрея. Имате проблем със сигурността.
Посочи зеления контейнер за боклук от другата страна.
— Оградата губи смисъла си, ако до нея е поставено нещо подобно. Катерят се по контейнера. Щом аз мога да се справя на тази възраст, за петнайсетгодишни хлапаци това е нищо работа.
Ченето й леко увисна, докато гледаше оградата. Най-накрая видя очевидното. После погледна към Бош.
— Да не би да сте се върнали, за да проверите сигурността на паркинга ни?
— Не, дойдох да се извиня.
— За какво?
— За поведението си. Опитвате се да вършите добри неща тук, а аз се държах така, сякаш сте част от проблема. Съжалявам за това.
Тя беше втрещена.
— Въпреки това не мога да ви кажа нищо повече за Клейтън Пел.
— Знам. Не съм дошъл заради него. Приключих за деня.
Тя посочи мустанга от другата страна на оградата.
— Това ли е колата ви? Сега как ще стигнете до нея?
— Тя е. Ако бях момче от банда, щях да взема стълбата, която така любезно сте оставили до стената. Но катеренето на влизане ми беше достатъчно. Надявам се просто да отключите катинара и да ме пуснете да изляза.
Тя се усмихна обезоръжаващо. Няколко кичура от грижливо прибраната й коса се бяха освободили и се спускаха непокорно покрай лицето й.
— За съжаление нямам ключ за тази врата. Не бих имала нищо против да ви видя как се катерите, но вместо това мога просто да ви закарам през предния изход.
— Звучи добре.
Той седна отпред до нея и излязоха през портала на „Удман“.
— Кой е Рико? — попита Бош.
— Нощният ни пазач — отвърна Стоун. — Работи от шест вечерта до шест сутринта.
— От квартала ли е?
— Да, но е добро момче. Имаме му доверие. Ако се случи нещо или някой реши да се прави на интересен, веднага се обажда на мен или на директорката.
— Добре.
Продължиха по алеята и спряха зад колата му.
— Проблемът е, че контейнерът е на колела — каза тя. — Можем да го избутаме от оградата, но те ще го върнат обратно.
— Не можете ли да направите вратата по-широка и да държите контейнера от другата страна?
— Ако го включим в бюджета, след три години може и да го одобрят.
Бош кимна. Всяка бюрокрация се оправдаваше с кризата.
— Тогава кажете на Рико да махне капака. Така няма да има върху какво да се качват. Може да свърши работа.
Тя кимна.
— Заслужава си да опитаме.
— И продължавайте да карате Рико да ви изпраща.
— О, правя го. Всяка вечер.
Той кимна и сложи ръка на дръжката. Реши да послуша инстинкта си. Не беше видял халка на пръста й.
— Накъде сте, на север или на юг?
— На юг. Живея в Северен Холивуд.
— Аз пък отивам към „Джери Дели“ да взема супа за дъщеря ми. Искате ли да се срещнем там и да хапнем нещо?
Тя се поколеба. Той виждаше очите й на слабата светлина от таблото.
— Детектив…
— Можете да ме наричате Хари.
— Хари, не мисля, че идеята е особено добра.
— Сериозно? Защо? Имам предвид само един бърз сандвич. Трябва да занеса супата у дома.
— Ами защото…
Тя млъкна и се разсмя.
— Какво?
— Не знам. Няма значение. Добре, ще се видим там.
— Разбрано. В такъв случай до скоро.
Слезе от колата й и се качи в своята. През целия път до заведението поглеждаше в огледалото. Тя го следваше и той почти очакваше да я види как променя решението си и рязко завива.
Тя обаче не го направи и не след дълго двамата седяха един срещу друг в едно сепаре. В добре осветеното заведение той за първи път успя да разгледа очите й. В тях имаше тъга, която не бе забелязал досега. Може би от работата. Тя се занимаваше с най-нисшите форми на човешкия живот. Хищниците. Онези, които се възползват от по-малките и по-слабите. Онези, които нормалните хора не можеха да понасят.