— Колко голяма е дъщеря ви?
— На петнайсет с поведение на трийсетгодишна.
Тя се усмихна.
— Болна е и днес не отиде на училище, а аз почти нямах възможност да я проверя. Денят беше натоварен.
— Само двамата ли сте?
— Да. Майка й, бившата ми съпруга, почина преди две години. И изведнъж ми се наложи да сменя самостоятелния живот с опит да се грижа за тринайсетгодишно момиче. Беше… интересно.
— Не се и съмнявам.
Той се усмихна.
— Истината е, че ми харесва всеки един момент. Животът ми се промени към по-добро. Просто не зная дали тя е по-добре.
— Няма друг избор, нали?
— Не, там е работата. Налага й се да остане с мен.
— Сигурна съм, че е щастлива, дори да не го показва. Трудно е да влезеш под кожата на тийнейджърките.
— Така е.
Погледна си часовника. Чувстваше се виновен, че няма да се върне у дома със супата преди осем и половина. Сервитьорът дойде и попита какво ще поръчат за пиене. Бош му каза, че искат да поръчат всичко, за да спестят време. Стоун се спря на половин сандвич с пуйка. Бош си поръча цял и супа за вкъщи.
— Ами вие? — попита той, когато отново останаха сами.
Стоун му разказа, че е разведена от повече от десет години и оттогава е поддържала само една сериозна връзка. Имала пораснал син, който живеел в района на Сан Франциско и рядко го виждала. Била се посветила предимно на работата си в „Буена Виста“, където била от четири години, след кризата на средната възраст. Преди това била терапевт, лекувала професионалисти с нарцисизъм, но се записала за едногодишен курс за работа със сексуални престъпници.
Бош остана с впечатлението, че решението й да промени професията си и да започне да работи с най-мразените членове на обществото е нещо като самоналожено наказание, но не я познаваше достатъчно добре, за да продължи да дълбае в тази посока. Решението на загадката трябваше да почака, стига да му се отвореше възможност.
— Благодаря за онова, което казахте на паркинга — рече тя. — Повечето ченгета са на мнение, че тези хора просто трябва да бъдат изправени до стената и разстреляни.
— Е… след съд и присъда, разбира се.
Той се усмихна, но тя не схвана шегата му.
— Всеки от тези мъже е загадка. И аз съм детектив като вас. Опитвам се да разбера какво се е случило с тях. Хората не се раждат хищници. Само не ми казвайте, че вярвате в подобни неща.
Бош се поколеба.
— Не зная. Аз съм от онези, които идват след стореното, за да почистят. Знам само, че в света има зло. Виждал съм го. Просто не съм сигурен откъде идва то.
— Е, моята работа е да откривам тъкмо това. Да установя какво се случило с тези хора, за да тръгнат по такъв път. Ако успея да го открия, мога да им помогна. Успея ли да им помогна, помагам на обществото. Повечето полицаи не схващат това. Но вие като че ли го разбирате, ако съдя по думите ви тази вечер.
Бош кимна, но се почувства виновен заради онова, което криеше от нея. Тя моментално го хвана.
— Какво не ми казвате?
Той поклати глава. Беше смутен, че толкова лесно са го разкрили.
— Вижте, искам да поговорим открито.
Погледът й стана твърд, сякаш си бе помислила, че поканата за вечеря е просто клопка.
— Чакайте, не е каквото си мислите. Не съм ви излъгал, но не ви казах цялата история за Пел. Знаете ли какъв е случаят, по който работя? С ДНК на Пел върху жертвата? Отпреди двайсет и две години е.
Подозрението на лицето й бързо се смени с объркване.
— Знам — каза той. — Изглежда безсмислено. Но положението е такова. Кръвта му е била открита върху момиче, убито преди двайсет и две години.
— Това означава, че е бил осемгодишен. Невъзможно.
— Знам. Търсим вероятно объркване по веригата — най-вероятно в лабораторията. Утре ще проверя там, но трябваше да погледна и Пел, защото преди да науча от вас, че е хомосексуалист, той беше идеалният заподозрян — стига да си има машина на времето или нещо подобно.
Сервитьорът донесе сандвичите им и супата, а Бош каза, че иска сметката веднага.
— Какво искате от мен? — попита Стоун, когато отново останаха сами.
— Нищо. Какво искате да кажете?
— Да не би да се надявате, че ще разкрия привилегирована информация в замяна на половин сандвич с пуйка?