Той леко я сръчка с лакът.
— Просто се надявам срещата с Ото да си е струвала.
Той избухна в смях и я прегърна.
— Не се безпокой за Ото. Ти винаги ще си останеш моето момиче.
— Какво пък, името „Ана“ ми харесва — отстъпи тя.
— Добре. А сега може ли да продължим със записа?
Тя натисна бутона и двамата мълчаливо загледаха как Ървинг се регистрира при нощния дежурен на име Алберто Галвин. Не след дълго се появи втори мъж и зачака реда си.
Ървинг носеше дрехите, които Бош беше видял в гардероба. Плъзна кредитна карта по рецепцията и Галвин разпечата договора за наем. Ървинг бързо въведе кода на картата си, подписа документа и го върна в замяна на ключа. След това излезе от обектива на камерата в посока към асансьорите, а Галвин започна отначало процеса по регистрацията със следващия гост.
Записът потвърждаваше, че Ървинг е отседнал в хотела без багаж.
— Скочил е.
Бош откъсна очи от екрана и погледна дъщеря си.
— Защо мислиш така?
Тя върна записа до мястото, където Галвин плъзгаше документа към Ървинг, след което го пусна отново.
— Виж тук. Той дори не поглежда листа. Просто подписва там, където му е посочено.
— Да, и какво?
— Точно тогава хората обикновено проверяват дали не са ги одрали. Нали се сещаш, проверяват каква е сумата, а този дори не поглежда. Не му пука, защото знае, че така и няма да плати сметката.
Бош продължи да гледа записа. Дъщеря му беше права, разбира се. Но това не беше неопровержимо доказателство. Все пак се гордееше с наблюдателността й. Беше забелязал, че тя става все по-впечатляваща. Често я разпитваше какво си спомня от различни места и сцени, на които са присъствали заедно. Тя винаги забелязваше и запомняше повече, отколкото бе очаквал.
Преди година му беше казала, че иска да стане ченге. Детектив, като него. Бош не знаеше дали това не е просто мимолетна идея, но въпреки това я прие и започна да я учи на нещата, които знаеше. Едно от любимите им занимания бе да отидат в някое заведение като „Дюпар“, да наблюдават другите посетители и да четат по лицата и поведението им. Бош я учеше да разпознава фалшивите жестове и мимики.
— Добро наблюдение — похвали я той. — Пусни го отново.
Гледаха записа за трети път и този път Бош забеляза нещо ново.
— Виж това. Поглежда за миг часовника си, след като подписва.
— И какво?
— Просто ми се струва малко странно. Така де, какво значение има времето за един бъдещ мъртвец? Ако смята да скочи, защо му е да се интересува колко е часът? По-скоро ми прилича на жест на бизнесмен. И ме кара да се чудя дали не е имал среща с някого. Или е очаквал обаждане. Само че никой не го е търсил.
Вече беше направил справка в хотела — след регистрирането на Ървинг от стая 79 нямаше входящи или изходящи обаждания. Освен това беше получил и доклада от криминалистите, които бяха прегледали мобилния телефон на мъртвия, след като Бош им беше дал паролата. Ървинг не се беше обаждал на никого след 17:00, когато бе звънял на сина си Чад. Разговорът им бе продължил осем минути. Получил три повиквания от жена си на следващата сутрин — след като вече бил мъртъв. Дебора Ървинг се е разтревожила и започнала да го търси. Всеки път оставяла съобщения на съпруга си да й се обади.
Бош пое управлението на видеото и пусна отново записа на регистрирането. После продължи напред, като използваше бутона за бързо превъртане, за да прескочи нощните часове, когато на рецепцията не се случваше нищо. На Мади накрая й омръзна и се обърна да спи.
— Може да се наложи да изляза — каза й той. — Ще се справиш ли?
— Пак при Ана ли отиваш?
— Не, май ще трябва да прескоча до хотела. Добре ли ще си?
— Разбира се. Нали си имам глок.
— Вярно бе.
Предишното лято Бош я беше обучавал на стрелбище и смяташе, че тя разбира от безопасно боравене с оръжие и стрелба — всъщност следващата седмица предстоеше първото й състезание. По-важно от уменията й беше разбирането на отговорността, която вървеше с оръжието. Бош се надяваше никога да не й се налага да използва пистолета извън стрелбището, но ако случайно се наложеше, тя щеше да е готова.
Остана на леглото до нея и продължи да гледа записа. Не видя нищо, което да го заинтригува или да го накара да провери по-подробно. Накрая реши да не излиза.
След като приключи с диска, стана тихо, изгаси лампата и отиде в дневната. Смяташе да премине към разследването на смъртта на Лили Прайс. Отвори куфарчето и извади папките, които беше взел следобед от Щатската комисия за пробации и предсрочно освобождаване.