Историята беше ужасна и Бош знаеше, че нейни версии могат да се разкажат от мнозина обитатели на улиците и затворите травмите и лишенията през детството се проявяваха в зряла възраст, като често се превръщаха в повтарящо се поведение. Това беше загадката, която Ана Стоун разследваше с работата си.
Бош провери другите два доклада и откри варианти на същата история, макар някои от спомените на Пел за датите и възрастта леко да се променяха. Въпреки това в общи линии ставаше дума за същото и повторенията бяха свидетелство или за мързела на преценяващите, или за това, че Пел казва истината. Бош предположи, че истината е някъде по средата. Преценяващите съобщаваха само онова, което им е било казано или което са преписали от по-ранен доклад. Никой не си беше направил труда да потвърди разказа на Пел или дори да открие хората, които бяха злоупотребявали с него.
Бош извади бележника си и направи резюме на историята с мъжа на име Джони. Вече беше сигурен, че никой не е оплескал нещата при работата с веществените доказателства. На сутринта с Чу имаха среща в регионалната лаборатория и ако не той, поне Чу щеше да се яви на нея — дори само да засвидетелства, че най-съвестно са проверили всички възможности.
Бош обаче не се съмняваше, че лабораторията е изрядна. Вече усещаше струйката адреналин в кръвта си. Знаеше, че тя скоро ще се превърне в неуморен поток, който ще го повлече. Вярваше, че знае кой е убил Лили Прайс.
12
На сутринта Бош се обади на Чу от колата си и му каза да проведе срещата в лабораторията без него.
— А ти къде отиваш? — попита партньорът му.
— Трябва да се върна в Панорама Сити. Проверявам една следа.
— Каква следа, Хари?
— Свързана е с Пел. Прочетох досието му снощи и попаднах на нещо. Трябва да го проверя. Не мисля, че проблемът е в лабораторията, но трябва да я отметнем, в случай че се стигне до съд — ако изобщо се стигне до съд. Един от нас трябва да може да свидетелства, че сме проверили и там.
— И какво да им кажа?
— Имаме среща със заместник-директора. Просто й кажи, че трябва да направиш проверка как са били обработени веществените доказателства. Ще разпиташ лабораторния плъх, който е отговарял за случая, и това е всичко. Двайсет минути, не повече. Води си бележки.
— А ти какво ще правиш?
— Надявам се да говоря с Клейтън Пел за мъж на име Джони.
— Какво?
— Ще ти кажа, когато се върна в управлението. Трябва да затварям.
— Хар…
Бош прекъсна връзката. Не искаше да затъва в обяснения. Това само забавяше нещата. Искаше да запази инерцията.
Двайсет минути по-късно пъплеше по „Удман“ и търсеше място за паркиране недалеч от „Буена Виста“. Не намери и се принуди да остави колата на забранено за спиране място, като се върна една пресечка назад до центъра. Пъхна ръка през портала, за да звънне. Представи се и потърси д-р Стоун. Порталът се отключи и той влезе.
Ана Стоун го чакаше усмихната в приемната на офиса. Бош я попита дали има собствен кабинет или място, където могат да поговорят насаме, и тя го отведе в една от стаите за индивидуална терапия.
— Това трябва да свърши работа — рече тя. — Деля кабинета с още двама терапевти. Какво става, Хари? Не очаквах да те видя отново толкова скоро.
Бош кимна в знак на съгласие — той си бе мислил същото.
— Искам да говоря с Клейтън Пел.
Тя се намръщи, сякаш я беше поставил в трудно положение.
— Хари, ако Клейтън е заподозрян, поставяш ме в много…
— Не е заподозрян. Може ли да поседнем за момент?
Тя му посочи стола, който вероятно бе предназначен за пациенти, и се настани на стола срещу него.
— Добре — започна Бош. — Първо трябва да ти кажа, че онова, които ще чуеш, вероятно ще ти се стори твърде голямо съвпадение, за да е такова — всъщност аз изобщо не вярвам в съвпадения. Трябва ми помощта ти. Трябва да говоря с Пел.
— И не защото е заподозрян?
— Не, бил е твърде малък. Знаем, че не е убиецът. Бил е свидетел.
Тя поклати глава.
— Разговарям четири пъти седмично с него от близо шест месеца. Мисля, че ако е бил свидетел на убийството на момичето, това щеше да излезе на някакво ниво, подсъзнателно или не.