Докато тя преглеждаше съсредоточено доклада, телефонът на Бош завибрира, но той не го извади. Най-вероятно го търсеше партньорът му, за да съобщи, че е приключил със срещата в лабораторията.
— Джони — каза тя, докато му връщаше доклада.
Бош кимна.
— Мисля, че той е нашият човек, и трябва да говоря с Пел, за да науча повече за него. Казвал ли ти е някога цялото му име? В докладите го нарича само Джони.
— Не, наричаше го така и при нашите сеанси.
— Ето затова трябва да говоря с него.
Тя замълча за момент — явно обмисляше нещо, за което Бош не се беше сетил. Той смяташе, че тя също ще е много развълнувана от хода разследването.
— Какво има?
— Хари, трябва да помисля как ще му се отрази всичко това. Съжалявам, но за мен неговото благосъстояние е по-важно от разследването ти.
Прииска му се да не го беше казвала.
— Чакай малко — рече той. — Какво искаш да кажеш? Всичко е записано и в трите доклада. Освен това е говорил с теб за този тип. Не искам да разкриваш тайни. Искам да говоря направо с него.
— Знам и не мога да ти попреча да говориш с него. Решението си е негово. Или ще се съгласи да говори с теб, или не. Единствената ми тревога е, че той е доста крехък, както можеш…
— Можеш да го убедиш да говори с мен, Ана. Можеш да му кажеш, че това ще му помогне.
— Искаш да го излъжа ли? Няма да го направя.
Бош стана, тъй като тя не се беше върнала на мястото си.
— Нямам предвид да го лъжеш. А да му кажеш истината. Това ще му помогне да извади онзи тип от сенките на миналото. Нещо като екзорсизъм. Може дори да знае, че Джони е убивал момичета.
— Да не искаш да кажеш, че е имало и други жертви?
— Не знам, но ти сама видя снимките. Не ми се вярва да му е било за първи път от вида „леле, за момент излязох от релси, но сега отново съм добър гражданин“. Това е престъпление на хищник, а хищниците не спират. Знаеш го не по-зле от мен. Няма значение, че се е случило преди двайсет и две години. Ако този Джони още е някъде наоколо, трябва да го намеря. И Клейтън Пел е ключът към него.
13
Клейтън Пел се съгласи да се срещне с Бош, но само в присъствието на д-р Стоун. Хари нямаше нищо против — даже смяташе, че тя може да се окаже полезна по време на разговора. Предупреди я само, че Пел може да бъде призован като свидетел при евентуален процес, и затова мисли да проведе разговора с него методично и праволинейно.
Дежурният въведе Пел в стаята, в която имаше три стола — два един до друг и третият срещу тях. Бош се представи и стисна без колебание ръката на Пел. Той беше дребен, висок не повече от метър и петдесет и пет и тежеше около петдесет килограма. Бош знаеше, че жертвите на сексуално насилие в ранна възраст често остават ниски. Разстроеният психологически растеж се отразява и на физическия.
Той посочи на Пел да седне и предразполагащо го попита дали желае нещо.
— Не бих отказал цигара — рече Пел.
Когато седна, той качи краката си на стола и ги кръстоса под себе си. Типично детска поза.
— И аз не бих отказал, но днес няма да нарушаваме правилата — отвърна Бош.
— Е, жалко.
Стоун беше предложила да поставят трите стола около маса, така че обстановката да не изглежда прекалено официална, но Бош отказа. Освен това подреди столовете така, че със Стоун да бъдат отляво и отдясно на линията на погледа на Пел, което щеше да го кара постоянно да поглежда от единия към другия. Движението на очите беше добър начин да се определи достоверността и искреността на казаното. За Стоун Пел се бе превърнал в трагична фигура, но Бош не хранеше подобно съчувствие. Тежкото минало и детските размери нямаха значение. Пел вече беше хищник. Питайте деветгодишното момче, което беше замъкнал в микробуса си. Бош смяташе постоянно да си напомня, че хищниците се крият, лъжат и чакат противниците им да разкрият слабите си места. Нямаше намерение да прави грешки с Пел.
— Какво ще кажете да започваме? — предложи Бош. — Ако нямате нищо против, ще си водя бележки.
— Става — отвърна Пел.
Бош извади бележника си. Върху кожената му подвързия беше щампована емблемата на ЛАПУ. Бележникът беше подарък от дъщеря му, която го бе поръчала по една приятелка от Хонконг, чийто баща беше в бизнеса с кожени изделия. Към щампата вървеше и номерът на значката му — 2997. Мади му беше подарила бележника на Коледа. Това бе една от най-скъпите му вещи, тъй като беше от нея и в същото време вършеше чудесна работа. Всеки път, когато го отвореше да си запише нещо, той показваше значката си на човека пред себе си и му напомняше, че си има работа с властта и закона на щата.