— Е, за какво става дума? — с тънък носов глас попита Пел. — Док нищо не ми каза.
Явно Стоун не му беше казала да не я нарича „док“.
— За едно убийство, Клейтън — отвърна Бош. — От времето, когато си бил на осем години.
— Не знам за никакво убийство, сър.
Гласът му беше писклив и Бош се запита дали винаги е говорил така, или е резултат от кастрацията в затвора.
— Зная. И трябва да ти кажа, че в никакъв случай не си заподозрян по това престъпление.
— Тогава защо ме търсите?
— Добър въпрос, на който ще ти отговоря направо, Клейтън. Тук сме, защото върху тялото на жертвата е открита твоя кръв и ДНК.
Пел веднага скочи от стола.
— Добре, аз бях дотук.
Обърна се и понечи да тръгне към изхода.
— Клей! — спря го Стоун. — Изслушай го! Не си заподозрян! Бил си само на осем. Той просто иска да разбере какво знаеш. Моля те!
Той погледна към нея, сочейки Бош.
— Ти можеш да му се доверяваш, но не и аз. Ченгетата не правят услуги никому. Само на себе си.
Стоун стана, за да изглежда по-авторитетно.
— Клейтън, моля те. Дай му шанс.
Пел се върна с неохота на мястото си. Стоун също седна и той впери поглед в нея, без да поглежда нито за момент към Бош.
— Смятаме, че кръвта ти е била по убиеца — каза Бош. — И че по някакъв начин е била пренесена върху жертвата. Не мислим, че си имал нещо общо с престъплението.
— Давайте направо да приключваме — предложи Пел и протегна ръце напред, сякаш очакваше щракването на белезниците.
— Клей, моля те — обади се Стоун.
Той размаха ръце, сякаш казваше „стига толкова“. Беше толкова дребен, че успя да се извърне настрани в стола и да прехвърли крака през лявата му облегалка, заставайки с рамо към Бош — досущ като дете, което се опитва да игнорира родител. Скръсти ръце на гърдите си и Бош видя горния край на татуировка над яката му.
— Клейтън — строго каза Стоун. — Не помниш ли къде си живял, когато си бил на осем? Не помниш ли какво си ми разказвал неведнъж?
Пел заби брадичка в гърдите си, но накрая се предаде.
— Разбира се, че помня.
— Тогава отговори на въпросите на детектив Бош.
Той мълча десетина секунди и най-сетне кимна.
— Добре. Какво искате?
Бош тъкмо се канеше да зададе въпрос, когато телефонът в джоба му избръмча. Пел го чу.
— Отговорите ли, махам се оттук, да знаете.
— Спокойно. Не понасям мобилни телефони.
Бош изчака бръмченето да престане и продължи:
— Клейтън, кажи ми къде и как си живял, когато си бил на осем години.
Пел се обърна в стола си към Бош.
— Живеех с чудовище. Един тип, който си умираше да ме пребива всеки път, когато майка ми я нямаше.
Замълча. Бош почака и накрая го подкани:
— Какво друго, Клейтън?
— Той реши, че побоят не е достатъчен. Реши, че иска и да му духам. Два пъти седмично. Ето как живях, детектив.
— Името на този мъж Джони ли беше?
— Откъде научихте това?
Пел погледна към Стоун — вероятно си помисли, че е издала тайната му.
— Името е в психологическите доклади — побърза да обясни Бош. — Прочетох ги. Споменаваш някакъв тип на име Джони. За него ли става дума?
— Просто така го наричам. Имам предвид сега. Напомня ми на Джак Никълсън в оня филм по Стивън Кинг. Онзи „Ето го и Джони“, който през цялото време гони момчето с брадва в ръце. Същото беше и за мен, само че без брадва. Не му трябваше брадва.
— А истинското му име? Знаеш ли го?
— Не, никога не съм го знаел.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен. Кучият син ми прееба живота. Ако знаех името му, щях да го помня. Спомням си само прякора, с който го наричаха всички.
— Какъв е той?
На устните на Пел заигра тънка, едва доловима усмивка. Разполагаше с нещо, което всички искаха, и смяташе да го използва в свой интерес. През годините в затвора се беше научил да си изиграва добре картите.
— Какво ще получа срещу това? — попита той.
Бош беше готов.