— Имаше ли постоянна работа?
— Не. Мисля, че беше майстор или нещо такова. Имаше много инструменти, които държеше в пикапа си.
— Какъв пикап?
— Всъщност микробус. Форд „Еконолайн“. Точно там правеше разни неща с мен.
А по-късно и Пел щеше да използва микробус, за да извърши същия вид престъпление. Естествено Бош не спомена това.
— Според теб на колко години е бил тогава?
— Нямам представа — отвърна Пел. — Може би наистина беше около пет години по-възрастен от майка ми.
— Случайно да имаш негова снимка сред вещите си или в някакво хранилище?
Пел се разсмя и изгледа Бош, сякаш го мислеше за малоумен.
— Да не мислите, че си пазя негова снимка? Та аз нямам снимка дори на майка си, човече.
— Съжалявам, трябваше да попитам. Да си го виждал с други жени, освен с майка ти?
— Имате предвид да е правил секс с тях ли?
— Да.
— Не съм.
— Клейтън, какво друго си спомняш за Чил?
— Само това, че се опитвах да стоя по-далеч от него.
— Мислиш ли, че би могъл да го разпознаеш?
— Какво, сега ли? След толкова години?
Бош кимна.
— Не знам. Но никога няма да забравя как изглеждаше навремето.
— Помниш ли нещо друго за мястото, където сте живели с него? Нещо, което би могло да ми помогне да го намеря.
Пел се замисли, но накрая поклати глава.
— Не, човече, само онова, което вече казах.
— Имаше ли домашни любимци?
— Не, но ме пребиваше като куче. Май аз съм му бил домашният любимец.
Бош погледна Стоун с надеждата, че тя ще се сети нещо.
— Ами хоби? — попита Ана.
— Мисля, че хобито му беше да пълни онази кутия за обувки — отвърна Пел.
— Но не си срещал никоя от жените на снимките, така ли? — попита Бош.
— Това не означава нищо. Личеше си, че повечето снимки са правени в микробуса. Вътре имаше един стар дюшек. Никога не ги водеше у дома, нали се сещате?
Това беше добра, информация. Бош си записа всичко.
— Казваш, че си видял снимка на момче. И тя ли беше направена в микробуса?
Отначало Пел не отговори. Самият той беше извършил престъпление в микробус и връзката беше очевидна.
— Не помня — отвърна накрая.
Бош продължи нататък.
— Кажи ми нещо, Клейтън. Ако пипна този тип и се стигне до съд, ще се съгласиш ли да свидетелстваш и да потвърдиш това, които ми каза днес?
Пел обмисли въпроса и попита:
— А какво ще получа в замяна?
— Казах ти — отвърна Бош. — Ще получиш удовлетворение. Ще помогнеш да приберем този тип зад решетките до края на живота му.
— Това е нищо.
— Е, не мога да обещ…
— Виж какво ми стори той! Всичко това е заради него!
Сочеше гърдите си, докато викаше. Това избухване беше изпълнено с животинска ярост, която не съответстваше на дребната му фигура. И Бош си даде сметка какво силно въздействие би имала тя, ако можеше да се прояви по време на процеса. Ако Пел извикаше същото и по същия начин пред съдебните заседатели, със защитата щеше да е свършено.
— Клейтън, ще намеря този тип — каза той. — И ще имаш възможността да му кажеш това в лицето. Това може да ти помогне нататък в живота.
— Нататък в живота? Еха, страхотно. Много благодаря.
Сарказмът беше повече от очевиден. Бош се канеше да отговори по някакъв остроумен начин, но на вратата рязко се почука. Стоун отвори. На прага стоеше служителка, която й прошепна нещо. Стоун забърза към Бош.
— На портала има двама полицаи, които ви търсят.
Бош благодари на Пел за отделеното време и му каза, че ще го държи в течение. Тръгна към портала, като по пътя извади телефона си. Видя, че е пропуснал четири повиквания — едно от партньора му, две от номер, започващ с 213, което нищо не му говореше, и едно от Киз Райдър.
Двете униформени ченгета бяха от участъка във Ван Найс. Казаха, че са изпратени от КНП.
— Не отговаряхте на телефона и на радиостанцията в колата — каза по-възрастният. — Трябва да се свържете с лейтенант Райдър от кабинета на началника. Каза, че е спешно.
Бош им благодари и обясни, че е водил важен разговор, поради което си е изключил телефона. Веднага щом ченгетата си тръгнаха, той се обади на Райдър. Тя вдигна на първото позвъняване.
— Хари, защо не си вдигаш телефона?
— Защото провеждах разпит. Обикновено не прекъсвам, когато ми звънне телефонът. Как успя да ме намериш?