Чу поклати глава.
— Убиваш ме с тези глупости, човече. Какво искаш да направя? Да се върна в офиса и да си седя на палците?
— Не, има много работа за вършене. Искам да идеш в отдел „Веществени доказателства“ и да вземеш ризата на Ървинг. Накарай някой от криминалистите да провери за кръв по рамото. Ризата е тъмна и вчера никой нищо не е забелязал.
— Значи ако има кръв, ще знаем, че е получил ожулването, докато е бил с ризата.
— Точно така.
— И какво ще ни каже това?
Бош не отговори. Мислеше за копчето, което беше намерил на пода в хотелската стая. Може да е имало борба, докато са душили Ървинг, и копчето да се е скъсало.
— Когато приключиш с ризата, поискай да ни издадат разрешително за обиск.
— Какво ще претърсваме?
— Офиса на Ървинг. Искам да имаме разрешителното, преди да влезем и да започнем да ровим по папките.
— Папките са негови, а той е мъртъв. За какво ни е нужно разрешително?
— Защото този тип е бил юрист и не искам да се спъваме в разни глупости за поверителност на информация адвокат — клиент и други такива. Искам всичко до е чисто.
— Знаеш ли, няма да е лесно да уредя разрешително, докато ме държиш така на тъмно.
— Напротив. Казваш, че сме открили следи от вероятна борба — копчето от ризата, раната на гърба — и че искаш достъп до деловите му вещи и документи, така че да определиш дали е имал спорове с клиенти или противници. Проста работа. Ако ти не можеш да го направиш, аз ще го напиша, когато се върна.
— Не, мога да го направя. Аз съм по писането.
Вярно беше. При обичайното разпределяне на работата и отговорностите Чу винаги попълваше исканията за разрешителни.
— Добре, тогава тръгвай и стига си се оплаквал.
— Хей, Хари, майната ти. Не мърморя и не се оплаквам. Нямаше да ти хареса, ако се държах по такъв начин.
— Виж какво ще ти кажа, Чу. Ако имах партньор с повече опит от моя, който ми казва да му се доверя, докато му дойде времето, щях да го послушам. И щях да му благодаря, че ме пази.
Бош замълча многозначително, след което добави:
— Ще се видим по-късно. Трябва да вървя.
Тръгнаха към колите си. Бош се озърна назад към партньора си и го видя да крачи с наведена глава. Чу не разбираше сложностите на висшия пилотаж.
Когато се настани зад волана, Хари вече се беше свързал с Киз Райдър.
— Среща в академията след петнайсет минути. Във видеозалата.
— Хари, няма начин. Тъкмо започва среща по бюджетни въпроси.
— Тогава не ми плачи, че не знаеш какво става по случая „Ървинг“.
— Не можеш ли просто да ми кажеш?
— Не, трябва да го видиш. Кога можем да се срещнем?
Последва дълга пауза.
— Не преди един — отвърна накрая тя. — Ще изляза да си взема нещо за хапване и ще се видим тогава.
Не му се искаше да бави нещата, но беше важно Райдър да знае в каква посока тръгва разследването.
— Добре, значи тогава. Между другото, постави ли човек пред офиса на Ървинг, както поисках вчера?
— Да, поставих. Защо?
— Просто проверявам.
Прекъсна, преди да чуе упрека й за липсата на доверие към нея.
Трябваха му петнайсет минути да стигне до Елизиън Парк и комплекса на полицейската академия. Влезе в кафенето на „Револвер енд Атлетик Клъб“ и седна на бара. Поръча си кафе и сандвич „Братън“, кръстен на предишния шеф на полицията, и прекара следващия час в преглеждане и допълване на бележките си.
След като плати и разгледа някои от снимките по стената на кафенето, излезе през стария гимнастически салон, където беше получил значката си в един дъждовен ден преди повече от трийсет години. Отиде във видеозалата. Там имаше библиотека, съдържаща всички тренировъчни записи, използвани от управлението, откакто имаше видео. Каза на цивилния уредник какво точно търси и изчака да изровят стария запис.
Райдър пристигна след няколко минути и точно навреме.
— Добре, Хари, ето ме. Колкото и да не понасям целодневни срещи по бюджета, трябва да се връщам възможно най-скоро. Какво правим тук?
— Ще гледаме тренировъчно видео, Киз.
— И какво общо има това със сина на Ървинг?
— Може би всичко.
Уредникът донесе касетата. Бош и Райдър влязоха в една кабинка. Бош пъхна касетата в апарата и пусна записа.