— Време е да започнем да съставяме досието — каза Бош.
Това беше едно от любимите му занимания.
17
Светът може и да беше навлязъл в цифровата епоха, но Хари Бош не вървеше в крак с него. Можеше да се оправя с мобилен телефон и лаптоп. Слушаше музика от айпода си и от време на време четеше вестници на айпада на дъщеря си. Но когато ставаше дума за досие, винаги щеше да си остане човек на папките и листата. Това го правеше динозавър. Нямаше значение, че управлението минаваше на цифрови архиви и че в новата сграда нямаше място за рафтове, които да поберат дебелите сини класьори. Бош беше човек, който пазеше традициите, особено когато вярваше, че те помагат за залавянето на убийци.
За него едно досие беше ключова част в разследването, толкова важна, колкото и всяка улика. То беше основата на случая, компендиум на всеки направен ход, всеки разпит, всяко доказателство или потенциална следа. То бе материален компонент с тежест и съдържание. Разбира се, можеше да бъде превърнато в компютърен файл и качено на флашка, но това го правеше някак по-нереално и по-скрито за него. Освен това му се струваше, че подобно нещо е проява на неуважение към мъртвите.
Бош изпитваше нужда да види резултата от работата си. Трябваше непрекъснато да си напомня за товара, който носеше. Трябваше да вижда как листата се трупат в хода на разследването. Знаеше, че никога не би променил начина, по който издирваше убийците, без значение дали му остават още трийсет и девет месеца или трийсет и девет години до окончателното пенсиониране.
Когато се върнаха в „Неприключени следствия“, Бош отиде при шкафовете, подредени покрай задната стена на помещението. Всеки детектив в отдела имаше по един шкаф. Той беше голям колкото половин гардеробче, защото сградата бе построена съобразно цифровия свят, а не според изискванията за здравина и издръжливост на миналото. Бош използваше своето пространство най-вече за пазене на стари класьори от приключени случаи. Те бяха извадени от архивите и дигитализирани в усилията да се спечели повече свободно пространство. Документите бяха сканирани и нарязани, а празните папки трябваше да отидат на сметището. Бош обаче беше спасил няколко от тях и ги бе скрил в шкафа си за всеки случай.
Сега той взе един безценен, избелял от времето син класьор и отиде в работната кабинка, която делеше с Чу. Партньорът му вадеше папките на Ървинг от кашона и ги трупаше върху шкафа до двете бюра.
— Хари, Хари — изпъшка той, когато видя дебелата папка. — Кога най-сетне ще ми позволиш да те въведа в цифровия свят?
— След около трийсет и девет месеца — отвърна Бош. — Тогава можеш да събираш досиетата си на главата на карфица, хич не ми пука. Но засега…
— … ще го правя по начина, по който винаги съм го правил. Ясно, ясно.
— Знаеш как стоят нещата.
Бош седна на бюрото си и отвори класьора. После отвори лаптопа си. Вече беше приготвил няколко доклада за включване в досието. Започна да ги изпраща към мрежовия принтер. Сети се за докладите на Соломон и Гленвил и огледа кабинката за пристигнал плик.
— Да си получавал нещо от Холивуд? — попита той.
— Не — отвърна Чу. — Провери си имейла.
Естествено. Бош влезе в интернет и откри два имейла от Джери Соломон от Холивуд. И двата имаха прикачени файлове. Бош ги свали и ги прати за печат. Първият файл беше резюме на проверката на хотела. Вторият обобщаваше обиколката на квартала.
Бош отиде при принтера и взе разпечатаните листа. На връщане видя лейтенант Дювал да седи пред кабинката му. Чу не се виждаше никакъв. Бош знаеше, че Дювал ще иска новини по случая „Ървинг“. През последните двайсет и четири часа му беше оставила две съобщения и един имейл, на които така и не бе отговорил.
— Хари, получи ли съобщенията ми? — попита тя, когато той приближи.
— Получих ги, но всеки път, когато исках да звънна, някой ми се обаждаше и ме разсейваше. Съжалявам, лейтенант.
— Какво ще кажеш да идем в кабинета ми, за да не те разсее още някой.
Това не беше въпрос. Бош остави разпечатките на бюрото и тръгна след нея към кабинета й. Тя му каза да затвори вратата и попита още преди да са седнали:
— Досие ли съставяш?
— Да.
— Да не искаш да кажеш, че Джордж Ървинг е бил убит?
— Така изглежда. Но още не бива да се разчува.
В продължение на двайсет минути Бош я запознаваше с развитието на разследването до този момент. Тя се съгласи с плана да държат медиите настрана, докато не се появят нови следи или докато пускането на информация не се превърне в стратегическо преимущество.