— Дай да видя папката на Ървинг за онзи клиент с таксиметровия франчайз.
Чу се разрови в купчината и му подаде една папка.
— Какво става? — попита той.
— Засега нищо. Върху какво работиш?
— Върху застраховките. Дотук всичко е законно. Трябва обаче да се обадя по телефона.
— Аз също.
Бош вдигна стационарния телефон и се обади в „Шато Мармон“. Изкара късмет. Когато го прехвърлиха на бунгалото на Томас Рапорт, писателят отговори.
— Господин Рапорт, обажда се детектив Бош от ЛАПУ. Имам няколко допълнителни въпроса относно разговора, който сте провели с колегите ми. Удобно ли е да поговорим?
— Всъщност не. Точно в момента съм в средата на една сцена.
— Сцена?
— Филмова сцена. Пиша филмов сценарий.
— Разбирам и ви влизам в положението, но това ще отнеме само няколко минути и е много важно за разследването.
— Онзи сам ли е скочил, или са му помогнали?
— Засега не можем да кажем със сигурност, сър, но ако отговорите на няколко въпроса, ще бъдем по-близко до истината.
— Давайте, детектив. Целият съм ваш. По гласа ви си ви представям малко като Коломбо.
— Чудесно, сър. Мога ли да започна?
— Да, детектив.
— Пристигнали сте в хотела в неделя вечер с такси, нали така?
— Да, точно така. Направо от летището. „Арчуей“ трябваше да изпратят кола, но кацнахме по-рано и колата я нямаше. Не ми се чакаше, така че взех такси.
— Случайно да помните името на компанията, която сте използвали?
— Компанията ли? Имате предвид като „Чекър каб“, или нещо такова?
— Да, сър. Имаме няколко компании, които са лицензирани да работят в града. Питам за името, което е било написано на вратата на таксито.
— Съжалявам, но не го знам. Имаше опашка таксита и просто скочих в първото.
— Помните ли какъв цвят беше?
— Не. Помня само, че беше мръсно. Трябваше да изчакам колата на студиото.
— Казали сте на детективи Соломон и Гленвил, че сте се забавили при хотела, защото сте чакали да получите касова бележка. Случайно да я пазите?
— Момент.
Докато чакаше, Бош отвори папката на Ървинг с проекта за таксиметровия франчайз и започна да преглежда документите. Намери договора между Ървинг и „Риджънт“, подписан преди пет месеца, после попадна на писмо, адресирано до Градската комисия по франчайзите. Комисията се уведомяваше, че „Риджънт Такси“ ще кандидатства за франчайз в Холивуд при конкурса догодина. В писмото също се изброяваха проблемите с „ефективността и доверието“, които имаха сегашните държатели на франчайза „Блек енд Уайт Такси“. Преди да приключи с четенето, Рапорт отново се обади:
— Намерих бележката, детектив. „Блек енд Уай“. Това е името на компанията.
— Благодаря, господин Рапорт. И един последен въпрос. На бележката пише ли името на шофьора?
— Ами… не, има само някакъв номер. Шофьор двайсет и шест. Това ще помогне ли?
— Определено, сър. Много ще ни помогне. Местенцето, в което сте отседнали, си го бива, нали?
— Много си го бива. Мисля, че знаете кой е умрял тук.
— Да, знам. Но причината да ви попитам, е дали случайно в бунгалото ви няма факс?
— Не е нужно да се оглеждам, защото преди час пуснах няколко страници от сценария си. Искате да ви пратя бележката ли?
— Именно, сър.
Бош му даде номера на факса в кабинета на лейтенанта. Така никой, освен Дювал нямаше да може да види бележката.
— Ще ви я пусна веднага щом приключим разговора, лейтенант — увери го Рапорт.
— Детектив.
— Все забравям, че не сте Коломбо.
— Не, сър, не съм. Но въпреки това ще ви изтормозя с още един въпрос.
Рапорт се разсмя.
— Давайте.
— При гаража на хотела е доста тясно. Таксито пред колата на господин Ървинг ли беше, или зад нея?
— Зад нея. Спряхме точно зад него.
— Значи, когато Ървинг е слязъл, вие сте го видели?
— Да, слезе и даде ключовете на прислужника. После прислужникът записа името му на бележка, откъсна долната половина и му я даде. Както се прави обикновено.
— Вашият шофьор видя ли това?
— Не знам, но той имаше по-добър изглед. Аз бях на задната седалка.
— Благодаря, господин Рапорт. Успех със сцената.
— Надявам се да съм ви помогнал.
— Определено ни помогнахте.