— Задник — промърмори Чу.
Видяха паркирани автомобили и коли на стойки, под които работеха монтьори в изцапани с масло гащеризони. В дъното на просторното помещение имаше две маси за пикник до автомати за чипс и безалкохолни напитки. Неколцина шофьори се мотаеха около тях и чакаха колесниците им да минат прегледите.
Отдясно имаше малък офис с матови от мръсотия прозорци, зад които се виждаха движещи се силуети. Хари поведе Чу натам.
Чукна веднъж на вратата и влезе, без да чака отговор. Озоваха се в помещение с три бюра, залепени за три от стените и затрупани с листа. Две от тях бяха заети от мъже, които не си направиха труда да се обърнат да видят кой е влязъл. И двамата бяха със слушалки и микрофони. Онзи отдясно пращаше кола да вземе клиент от хотел „Рузвелт“. Бош го изчака да свърши и каза:
— Извинете.
Двамата се обърнаха да погледнат натрапниците. Бош вече беше извадил значката си.
— Трябва да ви задам няколко въпроса.
— Вижте, в момента имаме работа и не…
Иззвъня телефон и мъжът отляво натисна някакъв бутон на бюрото.
— „Блек енд Уайт“… Да, госпожо, след пет до десет минути. Желаете ли да ви се обадим при пристигането на колата?
Записа си нещо на жълта бележка, откъсна я от кубчето и я подаде на диспечера, за да може той да изпрати кола на адреса.
— Таксито пътува, госпожо — каза мъжът, натисна бутона, за да прекъсне разговора, и завъртя стола си към Бош и Чу.
— Виждате ли? Нямаме време за вашите глупости.
— За какви глупости?
— Не знам, каквито сте измислили за днес. Знаем какво правите.
Последва ново обаждане, информацията беше приета и предадена на диспечера. Бош пристъпи в пространството между двете бюра. Ако приемащият обажданията искаше да предаде бележката на колегата си, трябваше да го направи през него.
— Не зная за какво говорите — каза Хари.
— Добре, тогава и аз не знам — отвърна приемащият обажданията. — Можем просто да забравим за всичко това. Приятен ден.
— Само дето искам да ви задам няколко въпроса.
Телефонът отново иззвъня, но когато мъжът посегна към бутона, Бош го изпревари. Натисна го веднъж, после втори път, за да прекъсне обаждането.
— Какво правите, по дяволите? Това е работата ни.
— И аз съм тук по работа. Ще се обадят на някой друг. Може би „Риджънт“ ще се погрижат за тях.
Мъжът стисна устни.
— И така, кой е шофьор двайсет и шест? — попита Бош.
— Шофьорите нямат номера, а колите.
Тонът му показваше, че това са двете най-тъпи ченгета, с които се е сблъсквал някога.
— Тогава ми кажете кой е карал кола двайсет и шест в неделя вечерта, около девет и половина.
Мъжът се облегна назад, за да може да вижда диспечера. Двамата се спогледаха.
— Имате ли разрешително? — попита диспечерът. — Няма да ви дадем името на човека просто така, за да можете да го спипате и да ни лепнете още един идиотски арест.
— Не ми трябва разрешително — каза Бош.
— Как ли пък не! — извика диспечерът.
— Трябва ми съдействието ви и ако не го получа, неприятностите, които ви безпокоят, ще ви бъдат най-малкият проблем. И в крайна сметка пак ще получа онова, което искам. Така че решавайте по-бързо как смятате да играете.
Двамата мъже отново се спогледаха. Бош погледна към Чу. Ако блъфът не минеше, щеше да се наложи да действат по-грубо. Слава богу, лицето на Чу не издаваше нерешителност.
Диспечерът отвори един класьор, който лежеше в края на бюрото. Вътре имаше нещо като график и той обърна три листа назад до неделя.
— Добре, Хуч Ролинс е карал онази кола в неделя вечерта. А сега се разкарайте.
— Хуч Ролинс? Какво е истинското му име?
— Откъде да знаем, по дяволите? — сопна се диспечерът.
На Бош започна да му писва от него. Пристъпи напред и го погледна отгоре. Телефонът иззвъня.
— Не вдигай — нареди Бош.
— Убиваш ни бизнеса, човече!
— Ще се обадят отново.
Бош впи поглед в диспечера.
— Хуч Ролинс на работа ли е в момента?
— Да, взе две смени.
— Добре, намери го по радиото и му кажи да се прибере.
— Да бе, и как точно ще се получи?
— Кажи му, че трябва да смени колата. Че сте му приготвили по-добра. Току-що са я докарали с камион.