— Някога срещал ли си сина му?
Ролинс дълго мълча. Явно колелцата в главата му се въртяха и търсеше начин да се измъкне от капана. Реши да не лъже.
— За десетина секунди. Откарах клиент в неделя до „Шато“ и го видях да влиза. Това е.
Бош кимна.
— Откъде разбра, че е той?
— Виждал съм го на снимка.
— Къде? Във вестника ли?
— Не, някой намери снимката му, след като получихме писмото.
— Какво писмо?
— Получихме копие от писмо, в което онзи Ървинг казва на онези от съвета, че смятат да ни вземат разрешителното. Искаха да ни затворят. Някой в офиса потърсил името на копелето в Гугъл. Намериха снимка и я размахваха насам-натам. Сложиха я на таблото заедно с писмото. Искаха всички да разберем какво става и какъв е залогът. Да знаем, че този тип води атаката срещу нас и че е по-добре да влезем във форма.
Бош разбра стратегията.
— Значи си го познал, когато си спрял пред „Шато Мармон“ в неделя вечер.
— И още как. Веднага познах, че това е задникът, който се опитва да ни изхвърли от бизнеса.
— Пийни си кола.
Бош се нуждаеше от кратка пауза, за да помисли. Докато Ролинс отваряше кутията, той си набеляза следващите въпроси. Изскачаха доста неща, за които не бе и предполагал.
Ролинс отпи дълга глътка и остави кутията.
— Кога свърши неделната ти смяна? — попита Бош.
— Не свърши. Трябва да вземам по две, защото момичето ми ще ражда скоро. Поех втората смяна, също като днес, и работих до съмване. До понеделник сутринта.
— С какво беше облечен през нощта?
— Какви са тези глупости, човече? Каза, че не съм заподозрян.
— Не си, стига да продължиш да отговаряш на въпросите. Какви дрехи носеше, Хуч?
— Обичайните. „Томи Бахама“ и дочените панталони. Ако въртиш геврека шестнайсет часа, по-добре да ти е удобно.
— Какъв цвят беше ризата?
Той посочи гърдите си.
— Това е ризата.
Беше яркожълта с изрисувани сърфове. Бош беше сигурен в едно — ризата бе менте, а не истинска „Томи Бахама“. Както и да е, малко вероятно изглеждаше да е била възприета като сива. Освен ако не се беше преоблякъл, Ролинс не би могъл да е човекът на пожарната стълба.
— И на кого каза, че си видял Ървинг при хотела? — попита Бош.
— На никого.
— Сигурен ли си, Хуч? Не е в твой интерес да ни лъжеш. Може да стане трудно да те пуснем.
— На никого не съм казвал, човече.
От внезапното извъртане на погледа му беше ясно, че лъже.
— Лоша работа, Хуч. Мислех, че си достатъчно умен да се сетиш, че нямаше да те питаме нещо, ако не знаехме отговора.
Бош стана, бръкна под сакото си и откачи белезниците от колана.
— Казах само на шефа на смяната — бързо каза Ролинс. — Просто го споменах. По радиото. Казах му, познай кого видях току-що. Нещо такова.
— Да бе. И той позна ли, че става дума за Ървинг?
— Не, наложи се да му кажа. Но това беше всичко.
— А той попита ли те къде си го видял?
— Не. Знаеше, защото се бях обадил да му кажа закъде пътувам. Знаеше къде съм.
— Какво друго му каза?
— Нищо. Просто това, най-обикновен разговор.
Бош изчака, но Ролинс мълчеше, без да сваля поглед от белезниците.
— Добре, Хуч, кой беше шеф на смяната в неделя вечер?
— Марк Макуилън. Той е пръчката нощем.
— Пръчката?
— Диспечер. Казват му пръчка, защото навремето на бюрото му е имало микрофон или нещо такова. Пръчката. Някой спомена, че е бил ченге.
Бош впери поглед в Ролинс, докато се мъчеше да намести Макуилън в картината и отново се върна онова усещане, че нещата започват да се връзват. Само че вече не си заставаха по местата. А се изсипваха. Марк Макуилън беше име от миналото. От неговото минало и това на управлението.
Бош най-сетне се изтръгна от унеса си и погледна към Ролинс.
— Как реагира Макуилън, когато му каза, че си видял Ървинг?
— Никак. Май попита дали е отседнал в хотела.
— И ти какво му отговори?
— Че вероятно да. Така де, оставяше колата си в гаража. А той е малък и е само за гостите на хотела. Ако просто отиваш до бара, трябва да паркираш другаде.
Бош кимна. Ролинс беше прав.
— Добре, сега ще те върнем обратно, Хуч. Ако кажеш на някого за разговора ни, ще разбера. И ти обещавам, че това няма да е добре за теб.