— Клейтън, благодаря ти — каза Бош, докато Стоун отключваше. — Знам, че ти беше трудно. Оценявам готовността ти да го направиш. Това ще помогне на разследването.
— Не ме интересува разследването. Ще го пипнете ли?
Бош се поколеба, накрая кимна.
— Мисля, че да. Имаме още работа, но ще я свършим и тогава ще го намерим. Обещавам ти.
Пел мина през портала, без да каже нищо повече.
— Клейтън, иди в кухнята и виж дали има нещо за вечеря — заръча му Стоун.
Той вдигна ръка в знак, че я е чул, и продължи през двора. Стоун се обърна да затвори портала, но Бош още стоеше там. Тя го погледна и той прочете разочарованието в очите й.
— Май няма да вечеряме заедно — каза той.
— Защо? Дъщеря ти ли?
— Не, тя е у приятелка. Просто си помислих… искам да кажа, че нямам нищо против да вечеряме. Само трябва да откарам партньора си до Студио Сити. Още ли искаш да се срещнем при ресторанта?
— Разбира се, но хайде да не чакаме до осем. След това пътуване… мисля, че приключих за днес.
— Добре. Ще оставя Чу и ще продължа натам. Става ли, или искаш да мина да те взема?
— Не, ще се видим там.
23
Влязоха в ресторанта повече от половин час преди часа на резервацията и бяха настанени в тихо сепаре в задното помещение, до камината. Поръчаха си паста и кианти, което Ана избра. Храната беше добра, разговаряха за незначителни неща — докато тя не постави Бош право на мястото му.
— Хари, защо не успя да утешиш Клейтън в колата? Видях те. Не можа да го докоснеш.
Бош отпи дълга глътка вино, преди да отговори:
— Просто реших, че не иска да го докосват. Беше разстроен.
Тя поклати глава.
— Не, Хари, видях. И искам да знам защо човек като теб не може да изпита съчувствие към човек като него. Трябва да знам, преди да… преди нещата между нас да продължат напред.
Бош заби поглед в чинията си. Остави вилицата. Усещаше се напрегнат. Беше се запознал с тази жена само преди два дни, но не можеше да отрече, че е привлечен от нея и че помежду им се е зародила някаква връзка. Не искаше да пропилява този шанс, но не знаеше какво да каже.
— Животът е прекалено кратък, Хари — рече тя. — Не мога да си губя времето и не мога да бъда с някой, който не разбира какво правя и не изпитва почти никакво човешко състрадание към хората, които са жертви.
Той най-сетне си възвърна дар слово.
— Изпитвам състрадание. Работата ми е да говоря от името на жертви като Лили Прайс. Но какво правим с жертвите на Пел? Той е наранил толкова лошо, колкото е бил наранен самият той. Нима трябва да го потупам по рамото и да му кажа: спокойно, спокойно, всичко ще бъде наред? Не е наред сега и никога няма да бъде. И важното е, че той също го знае.
Разпери ръце, сякаш искаше да каже — такъв съм, това е истината.
— Хари, вярваш ли, че в света има зло?
— Разбира се. Ако нямаше, щях да съм безработен.
— Откъде идва?
— За какво говориш?
— За работата ти. Ти се сблъскваш със злото почти всеки ден. Откъде идва то? Как хората стават зли? Във въздуха ли е? Заразяваш ли се с него, както се заразяваш от грип?
— Не се дръж назидателно с мен. Не съм чак толкова просто устроен.
— Не се държа назидателно. Опитвам се да разбера какво мислиш, за да мога да взема решение. Харесвам те, Хари. Много. Харесвам всичко, което виждам, с изключение на онова, което направи днес в колата. Не искам да започна нещо, а после да излезе, че съм сгрешила в преценката си за теб.
— Това какво е, интервю за работа ли?
— Не. Опитвам се да те опозная.
— Много ми намирисва на онези бързи запознанства, които се организират напоследък. Искаш да научиш всичко, преди да се случи каквото и да било. Има нещо, което не ми казваш.
Тя не отговори веднага и това му подсказа, че е улучил в целта.
— Ана, какво има?
Тя подмина въпроса му и продължи да настоява:
— Хари, откъде идва злото?
Бош се разсмя и поклати глава.
— Хората не разговарят за такива неща, когато опитват да се опознаят. Защо се интересуваш какво мисля по въпроса?
— Просто се интересувам. Какъв е отговорът ти?
Гледаше го сериозно. Това беше важно за нея.