— Виж, мога само да кажа, че никой не знае откъде идва. Просто го има и то е виновно за наистина ужасни неща. И моята работа е да го открия и да го премахна от света. Не е нужно да знам откъде идва, за да го правя.
Тя помълча, преди да отговори.
— Добре казано, Хари, но не достатъчно. Занимаваш се с това отдавна. От време на време трябва да си се замислял откъде идва мракът у хората. Как сърцето им става черно?
— Това да не би да е разговор на тема „природа срещу възпитание“? Защото аз…
— Да, точно това е. За кое гласуваш?
Бош искаше да се усмихне, но някак усети, че това няма да се приеме добре.
— Не гласувам, защото няма…
— Не, трябва да гласуваш. Наистина трябва. Искам да знам.
Беше се навела над масата и шепнеше настоятелно. Облегна се назад, когато дойде сервитьорът да вземе чиниите им. Бош беше благодарен за прекъсването, защото то му даваше време да помисли. Поръчаха си кафе, но без десерт. Сервитьорът изчезна и моментът настъпи.
— Добре. Мисля, че злото определено може да се възпита. Няма съмнение, че точно това се е случило с Клейтън Пел. Но за всеки Пел, който наранява някого, съществува и някой друг, който е имал същото детство като него, но никога не е навредил на когото и да било. Така че има и нещо друго. Някаква друга променлива в уравнението. Дали хората се раждат с нещо, което е заспало и излиза на повърхността само при определени обстоятелства? Не зная, Ана. Наистина не зная. И не си въобразявай, че някой знае. Не и със сигурност. Разполагаме единствено с теории, а в дългосрочен план никоя от тях няма значение, защото теорията няма да спре пораженията.
— Искаш да кажеш, че работата ми е безсмислена, така ли?
— Не, но твоята работа — също като моята — идва едва след като вредата е нанесена. Вярно, има надежда усилията ти да попречат на много от тези хора да повторят постъпките си. Вярвам в това и ти го казах на предишната ни среща. Но може ли то да различи и да спре човек, който не е действал досега, не е нарушавал закона и с нищо не е показал на какво е способен? Защо изобщо водим този разговор, Ана? Кажи ми какво спестяваш.
Сервитьорът пристигна с кафетата и Ана му каза да донесе сметката. Бош прие това за лош знак. Тя искаше да се отърве от него. Искаше да си върви.
— Така значи? Плащаме сметката и бягаш, без да отговориш на въпроса ми?
— Не, Хари, поисках сметката, защото искам да ме откараш у дома. Но преди това трябва да знаеш нещо за мен.
— Тогава ми го кажи.
— Имам син, Хари.
— Знам. Каза, че бил в района на Сан Франциско.
— Да, ходя да го посещавам в затвора. Той е в „Сан Куентин“.
Бош беше очаквал някаква тайна. Но не беше очаквал да е свързана със сина й. Може би с бивш съпруг или партньор. Но не и със сина й.
— Съжалявам, Ана.
Това беше единственото, което успя да измисли. Ана тръсна глава, сякаш отхвърляше съчувствията му.
— Той извърши нещо ужасно — рече тя. — Нещо зло. И до ден-днешен не мога да проумея откъде е дошло и защо.
С бутилка вино под мишница, Бош отключи вратата и я задържа отворена за нея. Преструваше се на спокоен, но не беше. Бяха разговаряли за сина й близо час. Бош предимно слушаше. А накрая можеше единствено да изрази отново съчувствията си. Отговорни ли са родителите за греховете на децата си? Често да, но невинаги. Тя бе психотерапевтът. Разбираше нещата по-добре от него.
Напипа копчето за осветлението до вратата.
— Какво ще кажеш да пийнем на задната тераса? — предложи той.
— Звучи добре — отвърна тя.
Той я преведе през дневната към плъзгащата се врата отзад.
— Имаш чудесно жилище, Хари. От колко време си тук?
— Май ще станат двайсет и пет години. Просто не съм си давал сметка, че е минало толкова време. Веднъж построих къщата наново. След земетресението през деветдесет и четвърта.
Бяха посрещнати от съскането на магистралата в дъното на прохода. Терасата беше открита и духаше свеж вятър. Ана отиде до парапета и погледна надолу.
— Еха.
Обърна се и се загледа към небето.
— Къде е луната?
Бош посочи към Маунт Лий.
— Би трябвало да е зад планината.
— Надявам се да изгрее.
Бош държеше бутилката за гърлото. Беше взел виното от ресторанта, защото знаеше, че вкъщи няма нищо. Беше спрял да пие у дома, откакто Мади заживя с него, и рядко си позволяваше чашка, когато излизаше.