Хари дълго се взира в абзаца. Чу беше прехвърлен в „Неприключени следствия“ и бе станал негов партньор преди две години. Преди това беше работил в ЗБАП, където пътят му се беше пресякъл с този на Емили Гомес-Гонзмарт. Отношенията им като че ли бяха продължили и след това.
Бош затвори страницата и се огледа. От Чу нямаше и следа. Плъзна стола си до бюрото му и отвори лаптопа. Екранът светна и Бош щракна върху имейл клиента. Отново се огледа, за да се увери, че Чу не е влязъл. Отвори нов имейл и написа „Гончето“ в полето на адреса.
Нищо не се случи. Изтри го и написа малкото й име. Автоматична функция за дописване на въвеждан преди адрес се задейства — emilygglatimes.com.
Усети как го изпълва ярост. Огледа се за трети път, влезе в папката с изпратените съобщения и провери за съобщения до този адрес. Имаше няколко. Бош започна да ги чете едно по едно и бързо разбра, че са безобидни. Чу използваше имейла единствено за уговаряне на срещи, често в кафенето на „Таймс“. Нямаше начин да разбере какви точно са отношенията му с журналистката.
Затвори програмата и изключи лаптопа. Беше видял достатъчно. Знаеше достатъчно. Избута стола до бюрото си и се замисли какво да прави. Разследването беше компрометирано от собствения му партньор. Последствията от това можеха да стигнат чак до съда, ако срещу Макуилън бъдеше повдигнато обвинение. Всеки адвокат, който научеше за поведението на Чу, би могъл да го направи на пух и прах, а покрай него и цялото обвинение.
И това беше само част от пораженията. Дори не ставаше дума за непоправимия удар, който Чу беше нанесъл на партньорството им. Колкото до Бош, за него това партньорство беше приключено.
— Хари! Готов ли си за екшън?
Бош се обърна. Чу току-що беше влязъл в кабинката.
— Да — каза той. — Готов съм.
27
Таксиметровият гараж до голяма степен приличаше на полицейски участък. Играеше ролята най-вече на център за зареждане, поддръжка и насочване на автомобили, които непрекъснато обикалят поверения им участък. И, естествено, това бе мястото, където автомобилите се пълнеха с онези, които ги караха. Самите автомобили винаги бяха в играта, докато някоя механична повреда не ги изкара от строя. В това отношение имаше ритъм, на който можеше да се разчита. Излизащи коли, пристигащи коли. Излизащи шофьори, пристигащи шофьори. Механици. Диспечери.
Бош и Чу чакаха на „Гауър“ и наблюдаваха централата на „Блек енд Уайт“ близо час, преди да видят мъжа, когото смятаха за Марк Макуилън, да паркира колата си и да влиза през отворената врата на гаража. Не беше какъвто си го представяше Бош. За него Макуилън беше такъв, какъвто го помнеше отпреди двайсет и пет години. Онзи Макуилън, когото медиите нарочиха за изкупителна жертва на комисията за разследване на душащата хватка. Тогава бе двайсет и осем годишен жребец с къса прическа и бицепси, способни да смажат човешки череп, какво остава за сънна артерия.
Мъжът, който влезе в сградата на „Блек енд Уайт Такси“, беше по-широк в бедрата, отколкото в раменете, имаше рехава коса, прибрана небрежно на опашка, и вървеше с походката на човек, тръгнал нанякъде без особено желание.
— Това е той — каза Бош. — Предполагам.
Това бяха първите му думи за последните двайсет минути. Вече нямаше какво толкова да казва на Чу.
— Сигурен ли си? — попита партньорът му.
Бош погледна снимката от шофьорската книжка, която Чу бе разпечатал. Беше правена преди три години, но той беше сигурен, че го е разпознал.
— Да. Да вървим.
Не изчака отговора на партньора си. Слезе от колата и пресече диагонално „Гауър“ в посока към гаража. Другата врата се затръшна зад него и Чу забърза да го настигне.
— Хей, заедно ли ще го правим, или ще се правиш на човека армия? — извика Чу.
— Да — отвърна Бош. — Заедно.
За последен път, мислено добави той.
Нужни му бяха няколко секунди, докато очите му свикнат с полумрака на гаража. Този път дейността беше по-оживена в сравнение с предишното им посещение. Застъпваше нова смяна. Шофьори и коли пристигаха и заминаваха. Тръгнаха направо към диспечерския офис, тъй като не искаха някой да съобщи новината на Макуилън, преди да са стигнали до него.
Бош почука на вратата и влезе. В помещението имаше двама души, също като миналия път. Единият беше Макуилън, а другият — непознат. Макуилън стоеше до работното си място и пръскаше с дезинфектант слушалките, които се канеше да си сложи. Като че ли изобщо не се смути от появата на двамата костюмирани мъже. Дори им кимна, сякаш за да им покаже, че са очаквани.